Ушите ми са заглъхнали от стрес и умора, доникъде съм с всичко тази седмица….

Усещам как около дясното ми тъпанче се огъва някаква мека въздушна мембрана, после започват вибрациите. Дано не съм болна от нещо сериозно, минава за секунди през ума ми, после се насилвам да продължа с всичко, защото не му се вижда краят..

Човек би казал, че правя повече от нужното, че когато остарееш, няма да съжаляваш, че не си работил повече, че животът е за живеене и стига с този работохолизъм, дай по-полека…

Аз бих казала същото за/на някого, когото наблюдавам отстрани, но към себе си не мога да проявя сходно отношение.

Тежат ми две недовършени задачи – като камъни, които влача с дни, тежат. Нямам търпение да се разтоваря от тази мъка и да дишам отново.

Тежи ми всеки намек за провал, всеки път, в който е възможно да не съм била максимално прецизна, най-точно и добре разбрала, най-права.

Въпреки че вече съм голям човек/голямо момиче/ зряла млада жена, случва се от време на време да деградирам до по-незрялото си аз и да се поддам на низки страсти; да се почувствам недокрай откъснала се от контрола на и желанието за одобрение от родителите си (от баща ми например едва ли ще получа някого такова, каквото бих искала и от каквото съм имала нужда като дете и след това).

Пиша всичко това, за да се успокоя. Толкова нервна съм, че не съм изпратила всичко навреме, че ми се плаче от стрес.

А исках някъде просто да оставя следа от нещо, което мина през главата ми, и то не за първи път: витае усещане, че съм способна на много и че имам талант.

Какво бавно, ужасно бавно набиране на скорост? Една безкрайна подготовка за нищото.

note to self

Ако нещо ти се струва нередно, отбележи го. Няма да е дребно, няма да е безсмислено. После друг ще го направи и ще съжаляваш.

да не съм глупава;

да не се изложа;

да съм красива;

да съм слаба;

да не съм провал;

да ми идва отвътре и без предварителна подготовка,

но когато се подготвям, да ставам още по-добра..

……

ужасната ми склонност да чета нещо друго, когато имам конкретна задача

Пиша от дивана. Тези дни лежа много, успях дори да наваксам със съня.

В нощта на неделя срещу понеделник почти не спах – от пореден стомашен дискомфорт и от притеснение за презентацията, която трябваше да направя, вече два пъти отлагана.

Събудих се с много болно гърло и почти никакъв глас, но отидох на работа против всичките си принципи, за да се свърши тази работа най-сетне, а и защото се чувствах подготвена и не исках никой да мисли, че си измислям оправдания.

Всичко мина добре, говорих със съвсем леко разработен глас и успях да кажа около 2/3 от това, което имах за казване.

След това почувствах облекчение, но тялото ми явно се отпусна и отвори вратата за останалото – болки в ставите, температура и отпадналост. От вторник до днес (петък) работя от вкъщи. Не си взех болнични, защото седмицата е по-спокойна и реших, че ще успея да свърша повечето си задачи, макар и болна (така и стана).

Но Боже, какво чувство за вина ме тормози, че съм вкъщи четири дни заради някаква си настинка.. Не мога да се отърся. Всеки път, когато не мога да заспя от раздираща кашлица, си мисля, ето, това не е маловажно, не мога да работя по този начин в офиса, ще трябва постоянно да се крия по стаички или в тоалетната, за да кашлям. Но не, дори това не ми помага да се почувствам в правото си.

Не знам защо ми е толкова трудно. Вероятно роля има и корпоративната култура, в която е гордост да не си вземаш болнични (особено преди ковид, тогава за някои беше и гордост да ходиш на работа болен).

Мисля, че не мога да избера какво искам и какво е за мен – знам, че не харесвам hustle culture, никога не са ми допадали изрази като sleep is for the weak и подобни, и въпреки това съм склонна да дам повече от себе си и когато имам енергията, мога да съм много, много продуктивна. В същото време обаче считам личния си живот и време за неприкосновени, за нещо повече от някакъв интервал, в който човек просто трябва да си почине, да се изкъпе, нахрани и наспи, преди отново да отиде на работа. Имам хобита и страсти, които съвсем не са маловажни за мен, имам желание да се шляя и да си почивам, да оставя мислите си да се реят; желание да се наспивам и да сънувам, да съзерцавам – не по-малко важни.

Сега опитвам да не полудея от хаоса вкъщи, от натрупалата се домакинска работа, докато лежах с лаптоп или книга.

баба

ни изпраща на паркинга пред блока в Казанлък.

Толкова е малка, толкова е мила, толкова е остаряла. Преди да потеглим с колата, опитвам скришно да я заснема за спомен – със зимното карирано палто в този свеж, слънчев и студен следобед.

Не знам какво става, но когато отварям галерията си, за да видя снимката, я няма. Глупавият ми телефон ме предаде, когато имах най-силна нужда.

Много, много обичам баба. Винаги съм обичала да я държа за ръка, да я целувам, да я галя. С другата ми баба и дядовците ми, всички починали вече, не ми бе така лесно. Но баба ме е отгледала, с баба спяхме на едно легло, баба ме чешеше по гърба, докато заспя.

Обичам я безкрайно много и искам да я виждам още много, много пъти.

Много тъжно е това усещане, че времето изтича.

Никой не се трогва от нищо; подаръците, които нося от другите краища на света – никой не се интересува от тях.

Днес е много голо и празно, не мога да пиша смислено. Нямам с кого да се меря. Някога четях блогове и несъзнателно прихващах от тона им, вземах нещо и се вдъхновявах. Сега съревнованията са в професионално отношение. Все още не съм открила своя глас, но съм близо.

Бяхме в Щатите за две седмици. Беше много, много хубаво, но не ми идва да разкажа нищо.

Денят е празен. Чета едва-едва една книга. Лягам късно всяка вечер от страх да не загубя от малкото си свободно време; всяка нощ една и съща тирада. Не се понасям вече.

Не ми се работи вече.

Искам да съм в хубава къща и да имаме дете.

Другото да остане на заден план. Да съм близо само до близки хора и природа.

Чета Сали Руни, лежа в стаята си в Кнежа. Изпитвам страх и вина (както винаги). Вината тук обаче се усеща по-твърдо, като буца в гърлото, мъчително.

искам мисълта ми да се рее, безсмислено да си върви из свои си полета

опитвам да се разболея от десетина дни (тялото ми опитва, но нещо му пречи)

всяка вечер ми се струва, че ще ме заболи гърло, че имунитетът ми е паднал

и всяка сутрин се будя без никакви симптоми

иска ми се да се разболея за един ден, да нямам сила и апетит за този ден, а после всичко да се оправи

отново влизам в странна фаза, в която не знам кой ден сме и какво предстои

днес напът за работа слънцето блестеше право в очите ми и помислих, че скоро ще стане горещо с идването на лятото

а е 27 септември, Пламен има рожден ден, спомен от един друг живот

Събуждам се след сладък сън, малко над седем часа. Десет минути по-късно отново съм уморена.

Напоследък съм вечно уморена. Тромава, бавна, много раздразнителна, много недоволна от себе си, много не на място в тялото си.

Честно, вече ми е много криво от всичко, лутам се в ничия земя; всичко на земята, целият живот е случаен и безсмислен.