усещам се замаяна, сякаш плувам в лилава мъгла

 

това е онова най-проклето чувство, от което се пазя

Advertisements

Събуждам се в 5, сещам се за нещо, виждам нещо и така ме заболя.

 

Завивам се с чужда болка и заспивам почти любовно.

реклама

Те едва ли ще разберат, но тъй като не поддържам фейсбук акаунт от известно време, а ме помолиха да дам онлайн отзив, ще похваля някого тук, макар и това място да е мизерна платформа за реклама, а моята реч да не е рекламна:

Ако търсите дърводелец/мебелна къща, препоръчвам „Криал“, от които бях (и все още съм) много доволна. Работиха качествено, бързо и чисто, освен това управителят на фирмата имаше страхотно хале, пълно с дървесина, а и самият той бе много приятен.

Дано ми простят, че не мога да ги похваля по-публично (което значи във Фейсбук), но избрах да избягам от там, за да не ме товарят разни неща.

Направиха ми три етажерки по поръчка, в които се влюбих и които са много по-хубави на живо.

Това е от мен, макар и на дълбоко непопулярно място

 

DMHbykVXcAEhfTg

Обзело ме е онова презрение към авторитетите, към костюмираните хора, към хората, които се чувстват длъжни да се изкажат по въпроси, засягащи морала, презрение към политиката и данъците и ходенето на работа и превземките и оригиналниченето. Към самодоволните хора, чувстващи се част от по-добра група, към „умните и красивите“, ако щете. Като цяло ме е обзело онова безсилно презрение (безсилно, защото знаех, че няма какво по-добро да предложа на мястото на всички гореизброени, и защото трябва да се изкарват пари, за да си сърдит на света на уютно и приятно място например), което ме обземаше в университета, когато хората ме занимава със сивите си грозни мисли и налагаха да изляза от вътрешния си свят.

Крайна съм и внимавам да не прекрача границата. Знам, че има друг живот и това е животът, за който си струва да се живее, знам, че този живот не е корпоративен, не е излъскан, студен и кухо самодоволен. Знам обаче, че съм склонна да прекаля, стремейки се към този живот.

Понякога животът е рутина, близки хоризонти, заучено поведение, лицемерни учтивости и преглъщането на това проклето презрение, което не носи нищо освен горчилка.

нищо особено, просто събота

не ми се пие, не ми се пуши

но цял ден ми се ядеше от всичко и по много

вече няма басейни и джакузи, заспиване в 23:30

скоро пак съм на работа

на никого не звъня, не пиша

имам нужда само да снимам

имам нужда да снимам и себе си

пак да заспя на дивана, все пак идва октомври

странни неща се промъкват отново с ежедневието ми

срамувам се след тях, но по време е по-добре

 

не знам и аз, реших да пиша от този обикновен ден

върнах се от Хисаря, домът ми е станал по-уютен

горещо е, 34 градуса, а София има празник.

аз съм отпаднала, гладна и жадна, потя се, обаче потта ми се струва болнава и студена на фона на ужасната септемврийска жега.

иначе се чувствам добре, предната вечер също съм се чувствала добре. заспала съм гола и на отворена врата, обеци и дрехи съм захвърлила навсякъде из стаята.

но с напредването на деня започва да ме гложди мисълта, че съм прекрачила граница, че не е така лесно и просто, както ми се е струвало, и че заслужавам да се самонакажа

в голяма вътрешна борба съм със себе си и се чудя дали ще изпитам облекчение, ако успея да се пречупя и спра да греша

иска ми се да отпразнувам това, че я има София, като се разходя по малките й централни улички и видя Борисова, която рядко посещавам

но най-мила ми става в Младост 1, пред един шарен и накичен блок с пъстра градинка

а дори не обичам Младост

тези, които помнят, са обречени на самобичуване

ужасно трудно ми се струва да си прощавам грешките

Когато петък вечер, събота и неделя се слеят в нещо като безпаметно удоволствие, неравни емоции, особена септемврийска светлина, много музика и красиви текстове, вино набързо и на гладно, цигари, бързо и страстно, такси, нощ, мигновено вземане на решения и неподдаване на каквито и да било възможности настроението да падне, а после сладостно акостиране, припадане от умора, след като са те приютили добри хора и са ти дали препечена филия с масло и лютеница. Дълго излежаване и лоша телевизия, деликатна болка, която напомня, че не си бременна, и кръв, кръв, много кръв.

Цялата тази топка от хора и случки спира на ръба на понеделник, когато хвърлям дрехите от себе си в пералнята, а атмосферата ми се струва по-обтегната, тъй като на другия ден трябва да съм стегната и цяла.

Карах из Княжево през нощта, мека и каквато трябва бе светлината, на задната седалка седеше едно сляпо момиче и се ориентираше къде сме по дрънченето на колата по паветата на Борис.

Огромното спокойствие да е петък вечер и да имам време, време, да карам из нощна София и да не бързам.

Чудя се дали да си взема билет за Ник Кейв в Белград.

Напоследък ми се яде месо все по-малко.

А плодове повече.

Токът ми поскъпва, търся втори климатик и майстор, който се появява, когато имате уговорка, трябва да спестявам, не вярвам на нищо хубаво и научих да не се опитвам да „пробирам“ хубавото от червиви отношения. Ако хубавото е наистина хубаво, няма да имам съмнения за него.