Заради Валери Петров, заради настъпващия театрален сезон, дори заради това, че свикнах да живея по-спокойно финансово, без да съм стисната или прекалено разточителна, каквато понякога съм,

си мисля, че не трябва да ме е страх

за всичко, което мога да изгубя

Advertisements

Не мога по никакъв начин да изразя мислите си от доста време. Донякъде е виновно едно място в мрежата, където мога да пиша кратко и телеграфично и което ме е деформирало в това отношение.

Виновна е и работата ми, където все повече трябва да се стремя към логика и структура, към заучени фрази и официална реч – все неща, които са ми чужди, но от които все пак съм прихванала нещо.

След като бяхме във водата, а във водата винаги е така хубаво, след като осъзнах, че съм на 25, а 25 все още звучи хубаво, след като чакам да ми се обадят и да кажат, че баба ми е умряла и след по-честата поява на смъртта в живота ми започнах да се замислям за това какво правя и какво оставям, след като прекарах кошмарна нощ в незаспиване от параноя, а след това тягостен ден в незаспиване заради лутане и свръханализиране, след всичко това реших да направя нещо, дори и малко.

Записах си час за плуване. Не знам дали ще стане, изобщо не искам да нося плувна шапка, инструкторът малко се смути, когато му се обадих, а него избрах съвсем случайно, без да питам познати и непознати за отзиви, без да сравнявам и без изобщо да проверявам колко струва, без да ме интересува къде се намира басейнът и така нататък.

Много се радвам, че все още взимам такива импулсивни решения и не претеглям всичко по сто пъти, както правя на работа.

Нямам търпение.

почерняла съм, бях в морето

най-накрая видях Синеморец, а на връщане по пътя към София четях Ясмина и ми се плачеше щастливо

плаках обаче за щъркелите – наблюдавахме красивия им ритуален танц за довиждане. виа понтика.

поръчахме си джин с тоник на края на света, а на съседната маса говореха за нова генерация

трябваше да останем повече

 

после се върнах в софия и започнах да бързам, буцата в гърлото, невралгичните болки, обезпокояващата болка в слепоочията

мисля за смърт, и то не само защото баба ми е много болна и очаквам всичко, а защото съм на 25, а някога бях написала „Моля те, не умирай на 27 и аз няма да умра на 25“.

от параноя не усетих, че може би някой ме обича

дано не съсипя живота си

 

Готова съм да стана рано и да почета един час, преди да започна да се оправям за работа, но отново заспивам и странен сън ме притегля.

Висок, едър мъж лежи в леглото ми (този път леглото ми в София, чак сега започвам да го възприемам по-близко) и аз се наслаждавам на бедрата му, на стъплата му.

Здрав като жребец, заспал, уязвим.

Усещането е за Рет Бътлър, той силно ме развълнува снощи и го сънувах, въплътен в най-близките ми мъже.

Галя мъжа в леглото си, прокарвам ръка през косата му и усещам колко широки и силни са раменете му. Той ми признава, че спи с друга жена – Марийка Василева. „Ако докосваш друга жена, ще умра. Ще ме сринеш“, му казвам, все още размекната, и продължавам да го галя, а той усмихнато ми отвръща, че имам пулс. Т.е. ще се справя.

Събуждам се и силно желая този мъж, но след минути сякаш сънят се окислява, връщам се на земята и не искам изобщо да мисля за него. Отрезвена и в добро настроение.

Дали като съм била малка, не са ми давали да се държа като момиче?

Дали не са се държали към мен като към момиче?

Често казвам, че съм много нелигава, незиморничава, невлюбчива. С последното се гордеех, сега ми излиза през носа.

Думата „разстроена“ ми се струва отредена за другите момичета, но не защото не мога и аз да съм такава, а защото сякаш не ми се полага.

Напоследък изпитвам гняв към всички момичета, чиито бащи не са ги карали да завиват гайки и да лепят шайби с Каноколит. Надрах ръцете си, докато местех железа, ходих(ме) при стругар и така се стича животът, че ръцете ми все трябва да страдат, че трябва да мога да правя мъжки неща, а ако сбъркам – да ми крещят, вместо да се държат с мен като с глезена принцеса.

Това е кофти нагласа, защото напомня на нагласата на децата, изоставени от родителите си, които изпитват озлобление към тези с по-добър късмет. Накрая обаче озлобените са стават по-неприятни и никой не се интересува от подробностите.

Интересното е обаче, че съм настроена саморазрушително и не отстъпвам. Докато не стигна до някакъв крах, няма да се успокоя и да тръгна нагоре.

Успокояващо е да знам, че и други са губили достойнство, но хайде, стига толкова.

Дълбоко в себе си доста се харесвам, сигурно затова ми е жал, че се съсипвам.

 

 

Разбрах защо се будя от срам – това не е просто срамът от извършена глупост, това е срамът от осъзнаването, че някой може без теб.

Събудих се рано от срам и от внезапно нахлули мисли за живота. Най-лошият сън.

Не искам повече да се будя от срам.