Le 16 janvier

Спалнята е тъмна. Заспивам в прегръдка, с изсъхнали сълзи по страните, но усещам облекчение, надежда. Може би всичко ще е наред. Имам много за което да бъда благодарна.

Сънувам, че сме прегърнати и се докосваме. През прозорците-витрини гледам притъмнялото небе. Идва буря, но ние сме вътре и трептим.

Навън е сиво, аз съм спокойна.

Прекарах почти цяла неделя в готвене за колегите. Много исках да споделя с някого това, което правя и което понякога се получава добре. Направих им солети с чедър, солени бишкоти с пармезан и черен пипер, чийзкейк с бял шоколад, нар, физалис и портокалово желе (по Йоана) и две баници – с масло и сирене и млечна. Съжалявам, че не добавих боровинки към млечната, но изобщо не ми хрумна. Чийзкейкът премина през много перипетии и нямам представа дали се е получил, но се моля на всички богове. Реагирах с възможно най-голямо търпение всичките пъти, когато нещо се объркваше – когато водната баня ме предаде, когато желето не стягаше, а после взе, че стегна, но пък се разтече по страните, и накрая – когато кейкът започна да се пързаля между двата края на кутията, докато шофирах към офиса сутринта. Все пак оцеля, оцелях и аз. За него разполових последната ванилова шушулка, която си купих от един коледен базар в Любек. Дано става за ядене, дано е вкусен.

Храната е много важна за мен и е ми се иска да приготвям хубава такава. Както някога се срамувах да покажа на хората как пиша, така сега се срамувам да покажа на хората как готвя. По отношение на писането се върнах още по-назад – не мисля, че бих показала каквото и да е отново. Явно начините, по които се изразявам през последните години, вече са други.

Всичко това все пак ми носи някакво смътно усещане, че мога – че мога много неща.

Реклама

януари

гол, блед, празен и избелял. с вкус на нищо, сухи очи, намек за главоболие, горчиво кафе без тяло, без плътност, без топлина.

какво, като е необичайно топло? не е достатъчно топло. по-добре да бе натрупал сняг.

#утеха

Дишай, издишай.

***

Дълго мия ръцете си в офисната тоалетна. Склонявам глава и затварям очи за минута. Водата и тишината лекуват.

***

Снощи се подстригах. Леко ми е. В салона има нова фризьорка – държа се много мило, наричаше ме „миличка“. Харесвам косата си много.

***

Уморена съм да греша. Искам да съм перфектна. Искам тишина. Искам да има по-малко хора в офиса. В крайна сметка съм интроверт и дори да съм заобиколена от най-приятните хора на света, имам нужда от уединение.

Тези дни съм сама вкъщи. Не се бе случвало от много време. Домът е повече дом, откакто живеем заедно, и сега го усещам празен, но си почивам.

Опитвам се да пиша домашно – много ми е трудно да се потопя в темата; слушам Вики Терзийска – новата ѝ поредица в YouTube, интервюта, стари песни. Измих прозорците и нахраних котките. Направих си супа, салата и гръцки пити. Купих още едно цвете – малка роза.

Малко съм тъжна днес и вчера. Тази седмица почти не съм поемала дъх от работа, но поне ми беше интересно.

Чувствам се много самотна в някои отношения. През последната година и половина две приятелства залиняха, едното усещам почти загубено и нямам намерение да го спасявам. Нещо ме мъчи.

Понеделник е, малко мрачен, но уютен. Селекцията на Спотифай за седмицата този път ми харесва.

Слушах поезия, но след това отворих Закона за пощенските услуги и нежното начало на деня приключи.

Не?

В петък след работа, в пристъп на зловеща умора и раздразнение от пропиления ден, отидох на фризьор и помолих да отрежат 2-3 см от косата ми. Мислех, че няма да се забелязва, но сгреших. Толкова къса коса не съм имала от ученическите си години. Странно е и не съм сигурна харесвам ли се, или не. След 2-3 седмици ще е пораснала и всичко ще е наред. Сега обаче съм загърбила почти всяка суета.

Чета Габор Мате – „Когато тялото казва „НЕ“. Подари ми я шефката ми, след като научила, че вече не издържам и съм изтощена.

Понякога ровя в чернови и откривам наполовина изядени изречения – често съм се оплаквала от умора. В Туитър пиша веднъж на няколко месеца, но най-силен порив имам да кажа „изтощена съм“. Не допускам, че тялото ми иска да ми каже нещо. Не мога да допусна, че нещо в средата или изискванията не е наред, но винаги съм готова да допусна, че вината е моя.

Нямаше да съм изтощена, ако си лягах рано, ако не се ужасявах от всяка форма на провал, ако не се срамувах от глупости; нямаше да съм изтощена, ако процесът ми на работа беше малко по-стегнат; ако подхващах смело всички теми и проекти, които ме притесняват. Нямаше да се чувствам уморена, ако не се страхувах да сгреша. А кога не се страхува човек да сгреши? Не знам.. мисля, че когато се чувства в свои води. Дори да сгреши тогава, той го прави на своя територия, на място, което владее и където му е позволено.

Както и да е.

***

Сънувах, че пиша пиеса за млад мъж, объркан от всичко. Той сънуваше момиче с дълга медноруса коса, вързана на ниска опашка. Следваше я по сцената, а аз режисирах. Не исках лицето на момичето да се разкрие, трябваше да остане привидение.

***

Топло е, тъмно е. Не обичам да спя на прекалено топло, не обичам да се потя.

Понякога забравям, че съм секси. Понякога забравям колко много мога да дам.

Понякога забравям