Сънувам те пак, това е необичайно.  От години не съм те сънувала така често.

Под карантина сме някъде в провинцията, в обграден от крепости императорски двор, в миналото, почти като в Декамерон. Вървя по осветена алея все по-бързо и по-бързо, нямам търпение да достигна далечните места на двора, за да се срещнем тайно, разбрали сме се с поглед и едва дишам.  Вляво от алеята виждам гора и влизам, лягам на земята и те чакам. Ти се хвърляш върху мен и изглеждаш странно и страшно, очите ти са особени, приличаш на себе си и на един артист.

Ще ме изсмучеш и изпиеш, цялата треперя, приближаваш се до шията ми и само от това се побърквам.

Отдавна не те бях сънувала.

но е важно да го запиша

 

Сънувах

Топли и странни сънища, забравени места и хора, повтарящи се с години мотиви.

Сънувах, че гледам Big Fish за втори път и много ми хареса.

Напоследък сънувам, че се срещам с повече хора и се чувствам виновна, че има събирания на такива, че не съм на два метра дистанция.

Пред една изоставена къща в края на нашата улица сме се събрали с приятели от ученическите ми години, но не е топла лятна вечер, а преходна такава, може би мартенска. Срещу къщата, на ъгъла на улицата, всички са седнали на пейка и са се сгушили, защото е хладно. Осветява ги студена улична лампа. Не е уютно и не знам защо сме там, не минават коли, нощта е спряла и делнична. Явно всички са излезли от домовете си за малко и са се върнали към миналото. Все пак се усмихваме, а на мен ми е чудно усещането от тази къща, може би защото е един от първите ми спомени за нещо като рай. Отдавна, отдавна съм минала покрай нея за първи път и с нищо не е била специална, но ми се е струвала като рай. С баба ми, която почина, сме се разхождали в горещ и сух летен следобед, и съм попивала всичко, но не помня истина ли е било, или друг сън.

Сънувам после, че съм облечена в бял анцуг с качулка. Рядко нося бяло, анцузи – изобщо, но се чувствам красива и свежа в този сън, избягала от себе си.

Минавам с едър и страховит мъж пред човек от миналото и го подминавам. Улиците са студени, но жълтеникави.

Първата ми любов ме изпраща всяка вечер до вкъщи. Всички сме се върнали по родните си домове заради карантината. Сякаш съм на 17.

Ножицата от ковано желязо, която ми беше подарил, е хвърлена на едно легло, той спи до нея. По диваните в стаята лежат други момчета. Докосвам го по крака с нежност и му казвам, че ще се прибирам и няма нужда да ме изпраща. Той ми се усмихва в просъница.

26 март

Нищо не пиша, защото и аз не знам. Все още съм добре. Заета съм, за което съм благодарна, макар че ми се искаше да извлека нещо от това положение, да го преживея поне малко като ваканция – да почета, да гледам филми и да се наспя. Само с второто успявам.

Гледах „Огледало“ на Тарковски, най-накрая Perfect Sense, Chungking Express,  Parasite и Into the Wild, макар и не много съсредоточено.

Готвя почти всеки ден, но го правех и преди извънредните мерки. Притеснявам се за работа и проекти, пускам перални, пълни с бельо, одеяла, дрехи за вкъщи. Чувам се с хора, имам и контакт от плът и кръв.

Пазарувам рядко, имам маски и спирт. Не мия яйцата и крастивиците със сапун.

Хвърлянето на боклука е приятно занимание, но всъщност винаги е било. Понякога излизам и да нахраня кучето, на 5 метра от вкъщи.

Имаше една вечер, когато бях на ръба, но го отдавам на това, че беше неделя и изпитвах тревожността от идната работна седмица. В неделя вечер, дори да е най-чисто, хубаво и уютно вкъщи, ми се струва, че таваните са ниски, светлината – оскъдна, сякаш съм в много тягостен руски роман.

В една друга вечер четох статия, граничеща с конспиративна теория, и се уплаших.

Все още не ми липсват парковете и градинките, ресторантите. Липсва ми движението и свободата да изляза за нещо дребно, без да е от първа необходимост, без да се чувствам като терорист. Свободата да знам, че мога да пътувам, ако пожелая. Че мога да видя Франция, Тибет, Австралия, Русия.

Чувството за вина, което се вменява, понякога ми идва в повече, макар да се старая да съм стриктна. Никой не иска да убива никого.

Снимките на хора, излезли навън, качването им в социалните мрежи и нападките също ме тровят. Колкото по-малко такива публикации чета, толкова по-добре.

Изолацията отвори и стари рани и ме направи язвителна – върнах се към неща, които премълчавам, а много ме мъчат, понякога дори озлобяват – и плаках ли, плаках, държах се лошо, но бях искрена и вярвам, че все пак трябваше да го направя.

Понякога спирам да чета за вируса и това са хубави мигове. Не съм уплашена за себе си, това казвам от началото, но експертите бодро напомнят, че всеки може да умре. Всеки може да умре, така е. Лутам се между това да се бичувам, че съм спокойна, и между безпокойството за близките ми.

Питам се докога ще продължава; притеснявам се, че някои хора ще кажат „така ни е добре, много разглезени бяхме, няма нужда от свобода на движението и т.н.“.

Виждам как хора остават с все по-малко работа и се страхуват за доходите си; някои остават без работа изобщо. При никого нищо не е сигурно, при мен също.

Чистя и проветрявам, благодаря на средно лошото време, че крепи положението.

Липсва ми френският.

Корона

Плача за осми път от вчера насам, но не от страх, а от не знам и аз какво.

Един от най-спокойните хора в обкръжението си съм; имам усещане, че в кризисна ситуация човек може да се опре на мен. Понякога имам усещането, че мога всичко.

Слушам френска музика, ще опека хляб и ще направя салата с пиле.

Имам книги за четене и работа за вършене през идната седмица. Не съм сама и се радвам.

Най-хубавото нещо, което видях вчера, бе едно клипче с група патици, които са приятели с патиците в съседство и ходят да ги викат така, както децата се викат пред къщите си през лятната ваканция.

Най-хубавото нещо, което видях днес, е: https://twitter.com/MMarrucco/status/1238531652680396800?s=09

Пазете се.