Мъчила съм се с електронните услуги на НАП цяла вечер. После съм успяла да се преборя някак и за награда съм решила да си сипя чаша вино и да гледам ATP финала. Огладняла съм и съм си направила зеленчуци в масло. Григор е победил, а аз съм плакала от щастие. През това време навън завалял сняг и близки ми го честитили. Но на мен ужасно ми се искало някой да е пред вратата ми, за да не спя сама. Съвсем леко ми станало криво, че не ме ревнували така, както аз съм ревнувала.

Когато съм разбрала, че никой не ме е изненадал, съм станала кисела и дръпната. Легнали сме си скарани, на километри един от друг.

Не зная сънувала ли съм.

Събудила съм се сравнително лесно и съм се запитала дали има много сняг навън. Видяла съм как жените са с красиви палта, брошки и червила и ми станало криво, затова съм решила да си сложа червено червило и да бъда зимна.

Излязла съм, макар и без брошка, и съм установила, че колата ми не пали и не пали и не пали.

Прибрала съм се и съм седнала на масата в хола с голяма чаша капучино и хем ми било приятно, защото ми се работило от вкъщи и колата донякъде ме спасила, хем ми било виновно, защото в понеделник не трябва така.

От очната линия очите ми се раздразнили и потекли сълзи – още едно доказателство, че не трябвало днес да ходя където и да било.

Навън било един градус, но аз съм постояла на отворен прозорец. Все така съм искала всичко да е чисто и леко.

Помечтала съм си за вила в някое планинско селце и съм се запитала – може ли човек наистина да е неразумен и да зареже всичко.

Приискало ми е да готвя за брадат мъж. Някои неща не се били променили.

 

Advertisements

само набързо:

най-често дните с огромен стрес се редуват с по-спокойни такива

работих през нощта, като учене преди изпит – същото тягостно усещане, но накрая изпитах облекчение

разплаках се на работа, конфронтирах се с някого

ходих на концерт в НДК с мама и през цялото време стоях като статуя, ако случайно ме хванат камерите

все още не съм убила драцената

трябва да пазя и маточината

искам да поживея извън България

карах, сякаш ме гонят

напоследък не нося обеци и пръстена, който бях започнала да нося

намалих и грима, който и без това не беше много

изпочупих ноктите си и съм без лак

минимализъм и пречивстване

идва зима, така че ще оставя и косата си по-дълго небоядисвана

да си починат малко клетките ми, да се заредя, да съм спокойна, спокойна, спокойна, за това мечтая

и да поживея извън България

тук става все по-лошо

 

иначе тези дни се чувствам влюбена

 

 

 

 

 

колко съм се прехласвала по октомври и ноември

по надценени хора

колко съм искала да боли, да боли, да боли

него да го боли

ако ме нараниш, ще те убия, мисля си аз

защото прагът на търпимост за емоционална болка е нисък

как човек започва да вярва, че няма да го наранят?

Животът преминава в работа, рутина, чакане на майстори и опит да свърша всички задачи.

В изчисление 28-дневен ли е цикълът ми и опити да подредя всичко.

В дни, през които се харесвам, и дни, през които не се.

Понякога идват вечери, когато всичко е дошло в повече и започвам да плача, повтаряйки си на глас „моля ти се, не плачи, моля те, не плачи“.

Кой мъдрец ще ми разкрие истината на силните и каменни хора?

За Достоевски ли е време, или пък за Петър Дънов?

Някои видове неудовлетворение не мога да понасям у себе си и всячески се боря да изхвърля чернилката, защото ме трови.

Представям си, че съм един колос, силна и стабилна като сграда, непоколебима (а не съм), но накрая Господ ми подарява крушението и се сгромолясвам, припадам.

 

 

 

2-3 думи

за всички, родени днес

за Октомврийската революция и за Кристиан Таков

за когото не мисля само на ключови дати, но днес е по-особено

 

от полунощ ми е тъжно и сънувам красиви ноемврийски следобеди

много ми е мъчно, когато някой не получи подарък на рождения си ден

затова купих една бисквитка, която сама ще си изям

петък вечер е, още съм в офиса

отивам да ме подстрижат, а как мъжко звучи това

почти припадам от умора, но нищо, няма нищо

и аз не знам какво чакам

„себе си“

да се отбележа:

добре съм, но уморена

ходихме в Белград, слушахме Ник Кейв на живо.

в началото щях да се побъркам заради себе си и заради непоносимостта си към тълпи, но после мелодиите и гласът му започнаха да ме пречупват. в края бях изтощена емоционално, но пък беше хубаво

напоследък смесвам емоциите с работата, което е грешка и не ми влияе добре

позволявам си да вмъквам особеностите си там, където не трябва, и е време да спра или да измисля как да ги приспособя, защото ми е трудно постоянно да изисквам от себе си

не знам какво друго

страхувам се от смъртта, улавям се, че живея за петък, събота и неделя

симпатиите ми към София все повече отслабват

искам всичко да е чисто и се чувствам зле, когато не е подредено и възможно най-празно и леко

искам да изхвърлям, да стискам пъпки, да махам косми, да отварям прозорци, да пускам пералня, да подарявам, да подновявам постоянно, защото ми се струва, че застоялото мирише

отново ще режа от косата си и изобщо търся всякакво пречистване

бих спряла да ям, ако можех, толкова мразя да ми е тежко

понякога ме будят задушаващи мисли за бъдещето и всячески опитвам да ги пропъдя

завиждам на хората, които си позволяват да пишат с патос, без да се срамуват от себе си

като цяло не ми е лесно с хората, които често и суетно се изразяват. не знам как успяват и не знам как успявам все да съм жестока със себе си

цветето ми от баба все още е живо, но драцената започва да унива и много ме боли

заспивам с климатик, будя се потна

най-доволна съм, когато работата е свършена

искам да изчистя всичко – от пода до задачите

да се изриват боклукът и натрупванията – това ме крепи

сигурно страдам от лека форма на OCD, не би ме учудило

пих кръв

97175b84-7aa9-423d-b857-6b63ebc9449c