Едно от най-хубавите ми пътувания към София – на 16-и юли, в дъжда.

Заредена с тъжна музика и черни дрехи, карах под плачещото небе, за да стигна до една църква.

Още много ще се пише и ще се говори. Аз съм недостойна за това, но някой ден, може би.

Най-странната смърт в живота ми – толкова далечна, а всъщност толкова лична.

 

Докато четях за Скарлет, повела чезнещата родилка, малката суеверна негърка, бебето и циврещото момче през тъмнината на нощта и войната, добих кураж да наруша едно обещание, което си дадох, и да изляза навън, да тръгна по кривите пътеки навътре в парка, за да хвана нещо, което се оказа съвсем друго.

Беше страхотно, сякаш Скарлет ми инжектира сила и отми всеки мой порив да се срамувам от това, което съм.

Искам по-често да се чувствам така.

Напоследък много плача. Всеки път, когато съм в добро настроение, считам за победа. После ми става тъжно, че доброто настроение е такава рядкост, и се разстройвам.

Искам да избягам от нещо, искам да преодолея друго, искам да стана по-умна, за да ми е по-лесно – това искам най-много и опитвам, но се сблъсквам с паметта, която отслабва, с логическите връзки, които понякога ми убягват, и се чудя какво ми се случи. Защо станах толкова глупава.

Тогава започвам да се мразя, мисля, че хора като мен, дори да искат, не трябва да помагат на никого, защото не знаят как, не са лидери, не казват правилните неща в правилните моменти, не ги бива в политически истории и така нататък, и така нататък.

Мога да се съсипя психически за бързо време и напоследък натам вървя – към саморазрушение.

Всяка мисъл за селска къща и тишина ми изглежда прекрасна, но нямам право да бягам. Няма и къде да избягам.

Много често си мисля, че искам да умра и вече не се срамувам от лошите си мисли и от мислите за смърт изобщо.

Не вярвам във вечната любов. Понеже толкова исках да съществува такова нещо и да съществува и за мен, то се оказа илюзия. За мен, не знам как е при другите.

Доста празна съм, а в опитите си да изкарам някакви чувства наяве, съвсем се съсипвам.

Не знам дали искам някой да ме чете, не намирам смисъл.

Не знам какво се случи. По доста неприятен начин е ироничен животът. Взима ти това, което смяташ за най-важно. Взе ми вярата в най-хубавите неща. Някого, когото обичах. Разбира се, аз се постарах да убия всичко, но все пак. Искаше ми се някой да ме обича въпреки всичко, винаги, вечно. Мога ли аз да обичам така? Не знам.

Много плача напоследък, мисля, че не трябва да живея сама.

Днес леля ми има рожден ден. Това лични данни ли са? Ако може да идентифицирате коя е леля ми по това, че има рожден ден днес, значи да. С новия регламент санкциите ще са жестоки. GDPR и privacy постоянно.

Аз нямам търпение да отида да я видя и да ѝ занеса подарък. Шоколад и „Три ябълки паднаха от небето“. Чета и слушам суперлативи за книгата, чета и това, което си мисля – че по нещо ще напомня на Маркес, но защо това е лошо?

Иска ми се да се отгранича и някъде настрани да взема най-разумната позиция. Колкото и да обичам тишината и това, което малкият град пробужда в мен, аз не отричам и не бягам от динамиката на големия такъв.

Нямам право да се подигравам и да се възмущавам от новото строителство, което изяжда всяко зелено кътче в София, след като аз живея в наскоро построен блок.

Също така нямам право да гледам снизходително на българо-английските разговори, след като вече и аз питам „ОК ли си с това?“.

Болката е в това, че не знам от коя страна съм и не знам трябва ли да избирам.

Гледайки снимките на Ясмина от Синеморец, слушайки музика, носейки летните си рокли и бидейки трудно влюбчива и навярно дълго обичаща, си мисля, че аз не съм за този мениджърско-лидерско-феминистки-вечно забързан-дигиталноориентиран-свят.

Но все пак не отричам предимствата му и се ползвам от облагите му.

Мога ли да съм недоволна от нещо, ако не съм предложила решение за подобряването на ситуацията? На какво основание съм недоволна?

Някъде, някъде всичко е много объркано.

Аз разчитам на чувствата си и ми е най-хубаво, когато помагам.

Никога няма да си намеря мястото.

Човек не трябва да бяга от лошите си мисли. На това се уча. Да спра да контролирам, да си представям и лошото.

Може ли да си пожелая нещо привидно невъзможно, но не толкова невъзможно колкото муха да роди слон, а колкото да драпаш за нещо, което виждаш как си отива.

Вече дори не искам това, което искам, а за мен това е много трудно – да се разделя със силно свое желание, да разлюбя, да видя как нещо увяхва.

Чудесно са го измислили във филмите, хората получават амнезия и започват на чисто, отначало. Ч като Чистилище.

Понякога животът ми се вижда разнообразен и необятен, понякога дори вярвам, че е способен да ме изненада по хубав начин.

Друг път ми се струва, че колкото и богата да е човешката душевност и емоциалност, се въртят едни и същи модели на поведение, едни и същи модели на случване на нещата и не можеш да избягаш от тях.

Като с двойките, които дълго време са били заедно (7-8-9 години), разделят се и само след два месеца вече са влюбени и сгодени за друг.

Спомням си първия път, в който ме осени, че няма да се получи. Мисля, че беше октомври 2014 г.

Не знам дали е било много силно чувство или просто винаги акцентирам на предусещанията си за лошо.

Спомням си и периода, в който сънувах хубави сънища, и вярвах, че има, има и друго, има и интуиция за добро. Но за нея се сещам като за недоразумение.

Изпитвам силна нужда да се махна от София, от България, от рутината, от това, което правя през уикенда, от малкото си приятели и повтарящите се персонажи около мен.

Искам да си пожелая нещо поне веднъж, въпреки че ми липсва вяра и това още повече ме уморява и обезверява.

Пожелавам си отначало.