горещо е, 34 градуса, а София има празник.

аз съм отпаднала, гладна и жадна, потя се, обаче потта ми се струва болнава и студена на фона на ужасната септемврийска жега.

иначе се чувствам добре, предната вечер също съм се чувствала добре. заспала съм гола и на отворена врата, обеци и дрехи съм захвърлила навсякъде из стаята.

но с напредването на деня започва да ме гложди мисълта, че съм прекрачила граница, че не е така лесно и просто, както ми се е струвало, и че заслужавам да се самонакажа

в голяма вътрешна борба съм със себе си и се чудя дали ще изпитам облекчение, ако успея да се пречупя и спра да греша

иска ми се да отпразнувам това, че я има София, като се разходя по малките й централни улички и видя Борисова, която рядко посещавам

но най-мила ми става в Младост 1, пред един шарен и накичен блок с пъстра градинка

а дори не обичам Младост

тези, които помнят, са обречени на самобичуване

ужасно трудно ми се струва да си прощавам грешките

Advertisements

Когато петък вечер, събота и неделя се слеят в нещо като безпаметно удоволствие, неравни емоции, особена септемврийска светлина, много музика и красиви текстове, вино набързо и на гладно, цигари, бързо и страстно, такси, нощ, мигновено вземане на решения и неподдаване на каквито и да било възможности настроението да падне, а после сладостно акостиране, припадане от умора, след като са те приютили добри хора и са ти дали препечена филия с масло и лютеница. Дълго излежаване и лоша телевизия, деликатна болка, която напомня, че не си бременна, и кръв, кръв, много кръв.

Цялата тази топка от хора и случки спира на ръба на понеделник, когато хвърлям дрехите от себе си в пералнята, а атмосферата ми се струва по-обтегната, тъй като на другия ден трябва да съм стегната и цяла.

Карах из Княжево през нощта, мека и каквато трябва бе светлината, на задната седалка седеше едно сляпо момиче и се ориентираше къде сме по дрънченето на колата по паветата на Борис.

Огромното спокойствие да е петък вечер и да имам време, време, да карам из нощна София и да не бързам.

Чудя се дали да си взема билет за Ник Кейв в Белград.

Напоследък ми се яде месо все по-малко.

А плодове повече.

Токът ми поскъпва, търся втори климатик и майстор, който се появява, когато имате уговорка, трябва да спестявам, не вярвам на нищо хубаво и научих да не се опитвам да „пробирам“ хубавото от червиви отношения. Ако хубавото е наистина хубаво, няма да имам съмнения за него.

 

 

 

Събота е райски ден

Повтарям го като латерна от няколко месеца, но го чувствам от много години. От ученичка, когато навън е натрупал сняг, тати е запалил печката в моята стая и всички сме се събрали в нея, всеки си прави нещо свое, а от телевизора звучи VH1.

Събота е райски ден. Тогава съм най-спокойна, най-наспана, най-хубава се чувствам, пия кафе и си правя закуска, чета и слушам музика и гледам глупости и се шляя и пуша и очаквам вечерта. Най-малко ме боли корем в събота.

Събота е райски ден, защото ти остава и неделя, а аз я разтеглям до безобразие, всяка секунда пилея с удоволствие.

Гледам прегорелите треви на поляната, златисти и меки, Витоша е насреща ми, слушам Депеш Мод, Латинопартизани, Насекомикс, Ти-ри-ри-рам, Обратен ефект и Тумбалалайка.

Снощи научих, че първата любов в живота ми ще става баща и нищичко не трепна в мен. Усмихнах се и казах, че е дошло време. От доста време го мисля. Но не боли. Наистина. Изобщо, изобщо не боли.

Напоследък всичко ми се струва така преходно, знам, че след лятото идва есен, после зима, пролет, пак лято. Знам, че раждаш деца, умираш, те раждат други, умират и всички отиват в земята, превръщат се в хумус.

Мисля за бащите на мъжете ми. Някои вече съвсем не са мои.

За Дънов.

За желанието да правиш любов в трева и да живееш красиво, но не като блогър, не като влогър, не като приятен декор, а просто естествено

Затова не мога да говоря с повечето хора

Всички са пресилени и преувеличени, отегчават ме

и някъде някой така спокойно и приятно се отличава с това, че е уж обикновен

 

 

Сетих се кое е най-хубавото нещо, което помня от баба ми:

люлееше ме на люлка под асмата и ми пееше Тумбалалайка

05.09.17

Чудех се в произволни дни дали същите тези дни са подходящи за онова, което очаквах.

На пети септември винаги се сещам за Димитър Воев и винаги мисля за него. Тогава обаче бях забравила какво очаквам.

Бях влязла в една голяма зала, където хората работят в тишина и съсредоточено.

Телефонът ми започна да вибрира, видях, че е братовчедка ми.

Напоследък говоря по-често с нея и всеки път, когато ми се обади, не пропускам да вдигна, защото може да звъни с лоша вест. Много пъти ми се размина и злокобното очакване бе най-тежко, но онзи ден, на пети септември, към 11 и малко преди обяд, тя звъна и почти спокойно и между другото ми съобщи, че баба е починала.

Аз бях подготвена и това казвам на хората, с които говорих по повода, освен това тази е бабата, която не ме е отгледала и до която не съм спала като дете.

и все пак

 

не мога да побера смъртта в главата си и да я осмисля

чувствам я в произволни моменти

беше скръстила ръце на гърдите си, вече изпита, измършавяла, с дълбоко хлътнали очи и лице, застинало в едно странно изражение

сякаш изпитваше онова, което вечно говореше: че животът е тегло, тегло, тегло, и сякаш бе на косъм и предусещаше, че агонията си отива

една жална и измъчена благодарност бе изписана на стиснатите й очи и устни

надявам се под земята да й е топло

 

а погребенията са учудващо успокояващи. каквато и колкото и скръб да таиш, тя някак се отпуска, отпускаш се и ти, макар и изправила гръб, приемаща съболезнования

Радвам се, че идва есен. Тъмните цветове не ме депресират, дъждът не ме натъжава или ако го прави, на мен ми е и някак хубаво. Октомври е най-красивото нещо на света. Виното става червено.

Идвайте, тежки месеци.

добре вирея в хлад, сумрак и мирис на пушек

 

а днес една циганка ми каза, че съм хубава и ми подари листо, когато бях потна и се чувствах всичко друго, но не и хубава

Искам да кажа на живота, че ме победи и аз повече не искам да правя нищо в тази връзка. Станах черупка.

Чувствам се смазана от това, че хората се разделят и разлюбват, чувствам се зле, че нямам вяра, че може и да е иначе.

Онези магически хора и двойки, които вдъхват надежда, че не е измислица морето и щастието съществува..не съм от тях и не се оказа вярно онова, в което така вярвах – че с времето ще става все по-хубаво, защото има нещо, има нещо в мен.

Всичко, което исках, бе чудо. Без да съм заслужила, без да е очаквано, без да се изисква нещо от мен, изведнъж нещата просто да започнат да се оправят.

Нищо не стана. Загубих много, много вяра.