Спалнята е тъмна. Заспивам в прегръдка, с изсъхнали сълзи по страните, но усещам облекчение, надежда. Може би всичко ще е наред. Имам много за което да бъда благодарна.
–
Сънувам, че сме прегърнати и се докосваме. През прозорците-витрини гледам притъмнялото небе. Идва буря, но ние сме вътре и трептим.
–
Навън е сиво, аз съм спокойна.
Прекарах почти цяла неделя в готвене за колегите. Много исках да споделя с някого това, което правя и което понякога се получава добре. Направих им солети с чедър, солени бишкоти с пармезан и черен пипер, чийзкейк с бял шоколад, нар, физалис и портокалово желе (по Йоана) и две баници – с масло и сирене и млечна. Съжалявам, че не добавих боровинки към млечната, но изобщо не ми хрумна. Чийзкейкът премина през много перипетии и нямам представа дали се е получил, но се моля на всички богове. Реагирах с възможно най-голямо търпение всичките пъти, когато нещо се объркваше – когато водната баня ме предаде, когато желето не стягаше, а после взе, че стегна, но пък се разтече по страните, и накрая – когато кейкът започна да се пързаля между двата края на кутията, докато шофирах към офиса сутринта. Все пак оцеля, оцелях и аз. За него разполових последната ванилова шушулка, която си купих от един коледен базар в Любек. Дано става за ядене, дано е вкусен.
Храната е много важна за мен и е ми се иска да приготвям хубава такава. Както някога се срамувах да покажа на хората как пиша, така сега се срамувам да покажа на хората как готвя. По отношение на писането се върнах още по-назад – не мисля, че бих показала каквото и да е отново. Явно начините, по които се изразявам през последните години, вече са други.
Всичко това все пак ми носи някакво смътно усещане, че мога – че мога много неща.
something else 