09.07.18, 10:31

Малко суха фактология, без въображение:

  • вече имам нова кола и е огромно удоволствие да я карам. тати ми я остави в петък на обяд, а аз му предадох милата изтерзана микра (щях да се разплача, докато ги гледах – тати и колата. остарели, но обичани ужасно много). страх ме беше да се кача на аудито, но трябваше да излизам и се осмелих. вълнувах се като дете и ми идваше да викам и от уплаха, и от радост. но бързо свикнах и съм щастлива, че така се радвам на тези неща.
  • вече мога да се къпя, свалиха превръзката, а няколко дни по-късно махнах лепенката. мажа се с масло против белези и все още ме е страх да погледна раната за повече от секунда.
  • научих за танца на щрауса, за аморфофалус, за валаби, за водния кос, за странстващия албатрос, за тънкоклюната кайра и дългомуцунестия тюлен.
  • удържах почти всичките си пориви да направя нещо глупаво, а в един конкретен момент, в който човек от миналото напомни за себе си, дори нямах такъв порив.
  • опитвам да се самодисциплинирам и донякъде е успешно. но начините ми звучат тъжно. станала съм обезверена и самата аз съм ок с това, понякога граничи с цинизъм. мисля си, че едва ли отново ще се влюбя, че интензивните усещания са за кратко, че нямам желание някой да ме доближава и че ако за секунда съм си помислила, че няма да се получи, значи интуицията ми е вярна и няма да се получи. изобщо не се чувствам подходяща за обичане, възприела съм, че искам прекалено много и малко хора са способни да ме издържат. когато помисля за бъдещето, за деца и така нататък, пред очите ми е мъгла, нищо не знам и нищо не искам, нищо не очаквам, празно ми е.
  • имам чудесни периоди, гъквави и тучни някак, имам и периоди, в които едва помръдвам от умора и искам само да спя.
  • искам дълго да ме прегръщат и малко да боли.
  • загубих либидо. нещо стана и навярно ще се върне, но съм спокойна и си давам време. колкото и да се дисциплинирам, все пак съм си аз и сигурно някъде дълбоко ме боли, макар и да не усещам нищичко.
  • пихме шампанско от Молдова, хубаво беше.
  • карахме в небивал порой, реки се изливаха от небето.
  • лутам се между желание да споделям и желание да се изолирам от всички.
  • нищо не значи нищо. да не търся нещо там, където го няма.
  • имам усещането, че мога да свикна с всичко, и това не ми харесва.
  • имам силна нужда от нова музика. пренаситила съм се с познатата ми такава, както и с влогъри.
  • гледам филмови анализи и ми действат чудесно – образователно, вдъхновяващо и успокояващо.
  • на работа ту съм ужасно стресирана, ту удовлетворена, че съм отметнала тежки задачи. ту съм страшно продуктивна, ту на ръба на силите си.
  • косата ми е тъмна, очите ми зелени, счупих цяла бутилка вино и за рекордно време събрах течността, стъклата и кръвта си от пода, кръв тече от мен и без очевидна причина, но го отдавам на стреса, който съм понесла след операцията.
  • сравнително добре ми е в тялото ми и се надявам да става още по-добре. ходя със сандали и кожата ми диша. раните заздравяват. когато не вали, слънцето ме огрява и се завръща слънчевата алергия. мажа се с кремове.
  • сънувам като луда, както винаги, но вече не обръщам внимание на сънищата си.
  • да се наспя добре и дълбоко е рядък лукс.
  • ходи ми се някъде, но не знам къде.
  • искам да почувствам нещо хубаво, страшно хубаво, но не знам какво.
  • но това не е на всяка цена и не е загнездено в мен като фиксидея. все по-малко искам и макар да е скучно понякога, съм по-спокойна.
Advertisements

Живак, живак, тонове живак, енергийна ефективност и някъде сред полетата от текст си крада три минути за поезия и живот.

Представям си как се завъртам, допряла нещо топло до гърдите си – може би току-що извадена хавлия от сушилнята. Притворила съм очи, сънлива и уморена влизам в банята и пускам топлата, много топлата вода. Няма бойлери и няма ограничения, няма косми в сифона и няма уговорки, за които да бързам.

Отпускам се под водата, а тя тече ли, тече.

Привързах се към Александровска. Видях Русе. Имах абокат на опакото на ръката и си носех дренажен маркуч като шлейф. Не плаках след упойка. Дълго време не пих алкохол и ми беше добре. Прочетох „На изток от рая“. Идваха ми на свиждане. Чух Андре Рийо на живо, не почувствах почти нищо.

Грижиха се за мен. Един прекрасен дъждовен следобед мама ми беше на гости и докато тя миеше прозорците, аз бях пуснала филмова музика и четях вглъбено, седнала на трамплина. И валя, валя, валя.

Болничният ми изтече, върнах се на работа.

Разорих се, но ми се пътува къде ли не.

Ту се харесвам, ту не се. Ту ме харесват, ту не ме.

Никой не ми липсва. Преживях онова, което ме мъчеше.

А. е в Молдова, а аз съм сива и сама в тази сива и дъждовна седмица. Пиша колко обичам тати, а после ме е срам. Но всъщност напоследък мама ми липсва повече.

Не знам дали искам да съм някъде другаде и да съм някоя друга. По-скоро съм смирена и ще прегърна скуката и нищото, което се случва.

Вече имам нова кола, но ще я карам чак през юли.

Скоро влизам в болница и честно казано, се вълнувам, че ще съм на различно място и ще се наспя.

Припомням си, че малко неща са по-неприятни от това да се събудиш от срам.

Не искам повече да се събуждам от срам, не искам.

Но аз не вдявам собствените си съвети и най-вероятно няма да се послушам и да си доставя тази радост поне веднъж да съм разумна.

30

Честата смяна на настроения я владея почти толкова добре, колкото  сънуването.

Пиша това набързо, защото се чувствам малко загубена и дезориентирана.

Има много работа – ту съм мотивирана, ту не.

Скоро може би ще имам нова кола. Вълнувам се.

Слушах Остава на живо. Когато съм насаме с тях, е малко по-хубаво. Не изпяха любимата ми песен, прелъстиха ме, а после ме изоставиха.

Пиша, за да се вкарам в ред.

Всичко е наред. Май скоро свършва. В първата си половина беше чуден, след това ме измъчи.

Имах един кратък период, в който бях изгубила апетит от щастие. Да изгубиш апетит от щастие е много хубаво.

Ходи ми се на море. Искам да е с новата кола.

Откривам, че имам склонност да се държа обсебващо и в един момент няма воля на света, която може да ме спре. Когато искам, искам болезнено много. Трябва да се отуча от това. Трябва ли?

Най-накрая сложихме етажерката. Изглежда чудесно и постоянно ѝ се радвам. Моят дом е моята крепост, моята кола – също.

Щастието е пристрастяващо.