сряда, работен ден

Абстрактно и объркано е в главата ми.

Представям си как стъпвам – напоследък много ме вълнуват стъпалата, от които цял живот съм се гнусила.

Вълнува ме сводът на стъпалото, как се разпределя тежестта, на пръсти ли се стъпва, или на пета. Не съм наясно с нищо от това.

Вълнува ме корсетът на тялото, опъването, изпъването, повдигането.

Вълнува ме изчистването – вълнува ме отделителната система, храносмилателната също.

Вълнува ме ще разбера ли, ако се променя – ще го видя ли в огледалото?

Вълнуват ме корените на някои проблеми – дали наистина живеенето дълго сам те уврежда и изкривява по някакъв начин.

Вълнува ме изразходването на енергия – тичането, скачането, танците, изпотяването и свършването.

Вълнува ме дали наистина дълго потисканата страст избива по странни начини и е отговорна за честата смяна на настроения и усещането, че си.. restless.

Вълнува ме и друго – в отчаяни или умиращи ситуации човек изпитва странни неща, внезапно получава просветление или на фона на тоновете кал и мръсотия у него покълва някакъв оптимизъм – дали не е всичко това самозаблудата на романтичния ум?

 

Криво ли ми е в една сфера, разпростира се като ракови клетки навсякъде. Нямам търпение да изплуваме с един проект и да се избистрят нещата – тогава ще си отдъхна малко. Трябва да се завържа с окови, така да се дисциплинирам, но имам склонността да съм жестока и ужасна към себе си, когато нещата не вървят гладко. Имам и друга склонност – противоположна, да прекалявам саморазрушително.

Иска ми се да се оправдая, уж имам с какво, но се сещам за дядо ми, който цитираше Майка Тереза – „Няма нищо по-унизително от оправданието“. Не съм сигурна за точния цитат, така казваше той.

Един човек изтезава мама психически, а това като домино влече последици и изтезава всички около нея. Никога досега не си бях мислила, че би било хубаво, ако някой просто не съществува. Един друг човек изтезава семеен приятел и се чувствам безсилна. Слушам оплакванията, слушам намеци за самоубийства и се страхувам да не се случи нещо лошо.

Трябва да направя нещо, защото не мога да поемам повече нещастие. Не съм скала, макар може би да изглеждам толкова силна за някои хора. Не съм и ще рухна.

засега е това, другото е едно и също

чакам да вляза в рестриктивна фаза и да си възвърна измамното усещане за контрол

след това искам да отида малко по-нагоре и да не ме интересува имам ли контрол, или не

в крайна сметка винаги е не и така е по-добре

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s