Да живееш ден за ден, да се сблъскваш с това, което си очаквала.

Колко по-старателна е братовчедка ми от мен, а някой би казал, че аз съм по-умната.

Работата, която ще започне всеки от приятелите ми, неизбежното сравнение.

Парите, домът, материалните неща.

Купих си жълти лалета, озариха дневната. Но убих игликата, която ми подари едно момче за рождения ми ден.

Осъзнаването, че или имам силна нужда и зависимост от това да съм до някого, или и аз като нормалните хора просто искам да не живея вечно сама и няма защо да се обвинявам.

Професионализмът. Има от кого да се уча.

Първото евентаулно повишение. Казах само на двама души.

Облякла съм се в кремаво бяло, не е чак толкова непривично.

Братовчедка ми е учила нонстоп в продължение на месец, през своите сесии аз бях разсеяна, уплашена, парализирана, нервна и обезумявах. Не ме свърташе, после прекарвах спартански нощи в четене, не спях, пушех като луда, пиех енергийни напитки и кафета, обличах се в грозни дрехи, за да не се изкуша да се взирам в огледалния си образ.

Плачех, треперех, успокоявах се, самобичувах се, карах из нощна София. Обръщах организма си наопаки, толкова се измъчвах.

С работата повечето от това изчезна. Много малка част от този страх остана, но я боря.

Не ми е достатъчно обаче, искам още, още, още. Защото сравнението е неизбежно. Защото не съм достигнала щастливия етап, когато няма да изпитвам нужда да се сравнявам.

 

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s