Бях на място, където времето е спряло и добри жени ме наричат момиче-кокиче.

Интересно съсловие е лекарското. Не се депресирам в болници. Напоследък има толкова малко хора, с които мога да споделям, че съм склонна да се разголвам пред лекари, да им кажа, че стискам зъби или че нещо ме боли, без да се чувствам така, сякаш се унижавам.

Лъкатуша между гордост и унижение, но това не е важно.

Бях в Горна баня, в Националния център за протезиране, за да взема един документ. Всичко ми се стори наркотично – моята безтегловност и претръпване, есенното тъжно слънце, което оголва пътищата, оголва София и ме кара да мисля, че съм в някое село, а годината е 1998.

Разрухата на изоставените постройки около трите болници, високи бетонни скелети, издигнати насред гората и насред нищото. Червено-жълтите храсти, измамната топлина на слънцето, бараките. Самият център за протезиране бе срвян в дъното на всичко, в утробата на спокойствието. Без стъпала, без грандомания. На пейката отпред лежеше риж котарак. До колата ми имаше беседка. Не исках да си тръгвам.

Исках да си остана там, през ’98-ма, да скрия плътта си с целомъдрени дрехи, да слушам ясните и отчетливи гласове на старите лекари, да гледам есенното слънце и дърветата, тревите, да слушам тишината, да галя котарака и да бъда безтегловна.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s