Боже, колко хубава е тишината.

Прочетох „Стъкленият похлупак“ и сега не знам какво да подема. В началото я приемах болезнено, както винаги когато се сблъсквам с луди и дръзки жени, скрити зад по-сива обвивка. После се отпуснах и болката изчезна.

Лежа на бял шезлонг, вятърът роши косите ми. Денят е полумрачен. Морето в такива дни ми навява усещане за черно-бяло минало. Примирявям се с една празнота. 

Тишината ме закърпва. Гледам да не обръщам внимание на физическото, но е почти невъзможно.

Нищо не очаквам. Не знам какво искам.

Искам да почернея и да се стопя. Не искам да се наливам с кафета. Шведските маси и алчността и чревоугодничеството, което предизвикват у повечето хора, ме отблъскват.

Притварям очи, нищо не искам.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s