grace

Все стигам до някакви крайности, явно ми е неудобно да съм умерена. Но би било толкова хубаво.

Ходи ми се на гробища. Миналата седмица беше толкова неприятна, толкова мразя да греша, че си повтарях „искам да умра“, за да се успокоя. Но след всичко, което се случва, знам, че нямам право да си мисля такива глупости.

Макар че затлачването на чувствата би ме накарало да искам покой още по-силно.

Прочетох си книгите и сега животът е малко по-нормален. Бях потънала в тях и станах неадекватна и отчуждена от всичко външно.

Сънувах как старец свири на хармоника „Amazing Grace“. Плаках за едно малко духче, на което съм кръстила кученцето вкъщи – Доби. И за Доби плаках много, защото ми липсва и защото искам да търкам боси ходила в него, докато спим на хладно.

Снощи, преди да заспя, си измислих мелодия, но бързо я изгубих. Понякога сънувам страшно красива музика. Всъщност съм толкова сънуваща, от години все сънувам. Все сънувам, все сънувам, и все детайлно и ярко.

От всичко, което четох и си представях, най-много искам да се озова на онова гробище и на един мост, магически издигнат върху дълбока и бурна река. По късна доба.

Мисля за една порутена каменна къща, скрита в дълбока гора. В нея е живяло разногледо момиче, не особено красиво, облечено в сиво и сливащо се с прахта.

Мисля за името Игнат и един дядо, който се казваше така. Почина отдавна. Мисля за гласа на Алън Рикман. Усещам го, действа ми. Мисля за Ралф Файнс и искам да го целуна. Дълго да го целувам.

Изнесох почти целия си багаж.

Исках да си купя диня, но се сетих, че нямам нож. Взех си супа, но се сетих, че нямам лъжица.

Видях как плаче колежка.

Сякаш напускам потъващ кораб. Само аз и хлебарките останахме.

Не се наспах съвсем, но съм по-свежа.

Някакви функции на ума ми атрофират и не знам защо и как се случва. Простичките неща ми убягват повече. Някакви логически съждения.

Искам да знам всичко, за да не ми се нагала да говоря с нови хора, за да не се срамувам, когато греша. Искам да избягам от хаоса, в който винаги се озовавам, но явно така съм свикнала да върша всичко – разбъркано.

Дано 2016 г. ме направи по-силна, по-прецизна, по-мъдра, по-добра.

Дано достигна това, което понякога смътно усещам и заради което знам, че си струва да не се отчайвам.

 

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s