Красотата ме успокоява. Красотата на думите, на някои гледки, начинът, по който нощната лампа осветява червените завеси. Очите ми след тежка нощ, с малко остатъци от размазан черен молив. Тарикатлъкът и простоватият жаргон в изказа не ме забавляват. Прекалено твърдата реч. Грубото, почти нападателно отношение. Липсата на доверие към всичко и всички.

Дали аз не съм прекалено груба? Дали другите не са прекалено груби? Дали не трябва да спра да очаквам от другите каквото и да било и да започна да очаквам само от себе си.. да се променя?

След малко сирените ще ни умълчат, хората ще сведат глави. Аз си мисля за красивото чело на Ботев. Заради мама се вглеждам в челата на хората. Какъв красив мъж с високо чело е бил Ботев. Балкански, но от онзи Балкан, не от Врачанския.

Всяка монета има две страни, но да, признавам, уморих се от врачанска простотия.

А може би сама ще се пръсна от глупавата си претенция.

 

А така обичах Враца.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s