чернова

чернова от март, от октомври? и аз не знам, но сякаш е мартенска. вадя всичко, освобождавам се

 

Хвърлям коси погледи към малкото телевизорче и регистрирам красивата Мерил Стрийп. Седнала съм в леглото, подпряна на вертикално поставена възглавница. Когато бях малка, ходех на гости на баба ми, на три минути разстояние от нашата къща, а тя плетеше в задушната си стая, подпряна на вертикално поставена възглавница. Това ми се струваше някак странно и несвойствено, но тогава не обичах баба си и предполагам, че заради тази липса на обич съм й приписвала всякакви злини и съм мислила всичките й привички за лоши. Не знам дали и сега я обичам.

Пиша това ей така. Възпалена съм. Плаче ми се, а не си позволявам. Изпитвах тонове презрение, искаше ми да скъсам контактите си с хора, с които съм била близка и все още поддържаме някакви отношения. Прииска ми се да изтрия някого, да обидя, нагрубя, нараня. Не направих нищо от това. Подозирам, че съм способна да изхвърля стари приятелства на боклука с лека ръка и да не погледна назад, просто моментът не е дошъл. Подозирам също, че съм способна на различни видове жестокост.

Правото ме осакати. Знам, че аз съм си виновна и че трябва да обвинявам винаги себе си, но това образование успя да ми отнеме пропорционално за всичко, което ми е дало. Ще ходя в Софийски още няколко пъти, чувствам това място свое, но Господи, не мога повече да съм студентка. Достатъчно изпити, нужна ми е малко почивка, достатъчно кошмари и безсънни нощи, достатъчно страх, стрес, парализираща невъзможност да свърша каквото и да било. Имам психически проблем с това, май наистина имам, но малко остава, хайде, Весела, малко остава, дръж ума си бистър.

Чувствам се възпалена и сънена. Не съм пила. Плачеше ми се и исках да се разделя завинаги с хора от живота си. Да наранявам. Помислих, че се чувствам толкова лошо, защото може би не обичам достатъчно себе си. Обадих се на Александър. Разказах му. На Александър мога да кажа почти всичко на света, а може би някой ден и всичко. Спрях да се давя от горчилка и презрение, натъжих се. Говорих си с Александър. Александър, освен че е красиво мъжко име, е дума, която се слива с всяка частица от живота ми. Александър ме буди вместо аларма и с Александър говоря, преди да заспя. Понякога Александър ме прегръща, а аз понякога му казвам „Събуди се, хъркаш“. Александър слуша мини дебата по БГ Радио и ми разказва за какво са спорили Симо и Богдана. Аз му пращам научни статии и статии за животни. Александър не харесва Фандъкова, ама никак, изобщо не я харесва, и аз, вместо да се дразня, започнах да се смея, когато някъде видя лика й.

Представях си глупости, разклатена, проклета и възпалена. Представях си как разбирам за смъртта на Александър и всичко на този свят губи смисъл. Александър е толкова много навсякъде, пропит в спомените и навиците ми.

Толкова съжалявам, че познавам Александър.

Не трябваше никога да се срещаме.

Исках да пиша за друго или по-скоро за нищо и всичко едновременно.

Исках да открия нещо в себе си, което си струва да бъде обичано, но открих само тежест и неприятни особености, тишина и чувство за хумор, според което доста популярни неща не са смешни.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s