bizarre

В мислите си страня от най-отминалото наше минало. Онова минало на 2012 и част от 2013 година, когато копнеех за нощта, за скритите й кътчета, за бездомната й, крива любов.

Преминахме към една толкова хубава и приятна нормалност, в която гледахме сериали и си разказвахме за работа, ядосвахме се на държавата и ни се доспиваше рано.

 

Получих мейл от Грегор Замза, а после ми писа странен нов човек. Някакво съмнение започна да назрява у мен и съжалявам, че е така, че помислих за миг, че може да си ти.

Сетих се за едно стихотворение, което съм ти пращала, но не помнех нито на кого е, нито можех да възпроизведа точно думите му. И се запътих към тази мрачна папка в пощата ми, озаглавена „bizarre“.

Покажете ми прозорците със сгушен телевизор
най-тъжните, най-празни улици на всеки град
Разкажете ми какъв не съм могъл да бъда
и накрая
загасете ми деня
оставете ме на гара под самичка лампа
да ме вземе някой влак нататък

 

помня как се видяхме сутринта на.. 28-и януари сякаш. бях с черни дънки и блуза на цветя. тогава легна в скута ми, беше паркирал някъде зад училището ти, а аз за първи път стисках черните ти точки. тогава не бяхме така меко близки и все още не се цупеше, че забивам нокти в теб, а се радваше на всяко мое докосване.

помня как ме гледаше на коцерта в joy station тази година, на 19-и февруари.

помня Sofia Live Club, 16 април 2014. откачена вечер, в която исках да те изсмуча и изпия, струваше ми се най-мъжествения мъж на този свят и беше лудост, беше секс, беше всичко.

помня колко съм те ревнувала, помня цялото отвратително напрежение и невъзможността да избягам от мисълта, че забелязваш и другите жени. тези усещания са се опъвали до краищата на крайниците ми и са ме карали да пламтя от гадост и безпокойство, изтезавали са ме в сънищата ми. помня и това, да.

помня очитети и миглите ти и как винаги познаваш от кое око се е отронила мигла и помня смеха ти и помня корема ти и помня колко ненужна се чувствам, когато си уморен, и помня онзи късен следобед на първи ноември 2015, когато заспахме, изтощени от студа, обрулени от северняка, уморени от раздели и емоционално разграбени. спахме дълбоко, тежко, възпалено и все пак сладко. а в същото това време сигурно дядо е лежал мъртъв до онази помпена станция. мъртъв, съвсем скоро издъхнал от студа и самотата на непознатото място.

помня много обикновени вечери и това прекрасно наше умение да успеем от едно нищо, от едно ръбче на бяла салфетка да заговорим за чудесата на света и за всичко, и за всичко, и да няма неловко мълчание, и да няма превземки и преструвки, и да плуваме в море, което си е наше, и да говорим, и да се смеем, и да мълчим

и да не ми се подиграваш, ако говорът ми се заваля, ако преплета език и произнеса някоя дума не както трябва

помня колко хубава и нежна и всичко най-добро съм се чувствала с теб

и помня по-мрачни времена, в които си ме пращал по дяволите, аз съм била ледена и непоколебима

и после съм се връщала, и после си се връщал

 

помня всичко, мамка му, но моля те, не ме преследвай

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s