Единственото жилище, което бях харесала, постепенно ми се изплъзва. Не успявам да се настроя към мисълта, че гроздето е кисело. Мисля, по-скоро, че щях съвсем да се откъсна от реалността, щях да се любувам на двора, да си посадя дърво и да се излежавам лениво като котка заедно с Кафка или някой друг подобен. Втълпявам си, че несполуката е знак от съдбата, че така ще се избавя от онова, което ме поглъща. Може би ми трябва жилище на по-шумно място, не са ми нужни къщи и борове наоколо, не ми е нужен двор.

Но знам, че това ми е нужно и не може цял живот да се адаптираш и само да издържаш.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s