Събудих се към осем, бях неспокойна. Чух, че нашите са се събудили и си говорят за нещо. Опитах да доловя нотките в тона на разговора им, но ми беше трудно през две врати. После чух, че мама е в коридора и направо я повиках.

„Котката жива ли е?“

„Не, почина. Баща ти я погреба.“

Никога не съм мислила, че ще ми е толкова, толкова тъжно точно за тази котка, но цял ден ми се плаче. Вчера успях да я погаля по коремчето, а тя дори мърка, макар и за кратко. А аз всъщност знаех, че ще умре. Опитах се, опитах се да направя каквото мога, но явно беше късно.

Мил риж котарак, ще ми липсваш много. Толкова е странно, та аз дори не те харесвах. Бях решила, че ще си котката, с която ще имаме късмет, защото беше с козина, която не харесвах, освен това се движеше апатично, като сянка. Но после започна да спиш в краката ми и да лежиш на корема ми. Толкова съм глупава, не трябва да се привързвам към нищо.

Дано не те е боляло много.

 

***

Тати го погреба в един хубав ъгъл на двора, а отгоре посади кокичета. И на него му е мъчно, знам. Знам и съжалявам.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s