Колко е хубав петъчният ден, колко е хубаво, че най-накрая ще успея да се наспя. Хубаво е дори това, че ще топля вода с бързовар, ще се къпя с кофа и канче в малка баня, обитавана от хлебарки и лющеща се мазилка.

Не знам защо е хубаво, не знам защо го усещам така, но всичко започна с допира на пръстите ми и матираната повърхност на клавиатурата, с желанието да използвам времето, когато колегите са се разпръснали за обяд насам-натам, с галещата тишина в офиса и мекото ноемврийско слънце.

Не бях тъжна, но нещо ми липсваше. Боли ме най-силно от липсата на емоционална свързаност, на взаимност. Ако не те усещам, ако не ме усещаш, останалото се разклаща, пък дори и да изглежда добре, погледнато отстрани. Нещо ми липсваше, но работата е спасителна. Всеки път, когато свърша нещо както трябва, парче от пъзела попада на мястото си, предизвикателствата изглеждат по-малко страшни, готовността укрепва тялото ми, гласът ми става малко по-уверен.

Винаги се опивам от моментите на уединение, от моментите, в които вярвам, че съм способна не просто да поправя, изтърпя или издържа, а да съм лека, лека и неизискваща.

Обичам това място – то е така чисто и бяло, непретенциозно. Подвизавам се тук сбъркана и загубила усет към думите, но усещам с тялото си – в стомаха, в трепета на пръстите, в погледа ми се крие всичко, което не мога да кажа.

Не съм тъжна, наслаждавам се на спокойствието. Нещо ми липсва, но всъщност не ми. Всичко ще бъде наред, но не защото всеки си го казва, за да се самоубеди, а защото съм спокойна и това ми носи наслада.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s