Когато някак спонтанно открия, че цял следобед съм била тъжна и въпреки че всичко е наред, съм се движила като сянка; когато колегите запалят студените офисни лампи, а колите се търкалят уморено по влажния „Малинов“, за да отброяват минутите в здрача на софийския трафик; когато поглеждам телефона си така, сякаш очаквам нещо да се случи, и прибирането вкъщи сама ме кара да не знам къде да се дяна; когато преглеждам вяло договори и искови молби, за които ще ми е нужна допълнителна информация и няма да постигна никакъв прогрес в последния половин час от работния ден; когато ту прибирам, ту разпускам косата си; когато не спирам да се чудя какво се случи и защо се натъжих – тогава е най-добре да прибера цялата кореспонденция, всички правни актове и малките устройства, които неизменно нося със себе си, за да вляза тук или там, тогава трябва да изключа лаптопа, да го събера в раницата с мишката, зарядното и слушалките, да си взема пропуска и да се запътя към колата. А после не знам. Трябва просто да тръгна нанякъде, защото чакам нещо неопределено, което може и да не дойде.

Advertisements

One comment on “

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s