Чакам някой да напише нещо. Някой 20-и-няколко-годишен, който си търси добра работа или свиква с настоящата си, бори се с тревожността в живота си, с демоните в себе си, с лутанията си и с нощите, в които трудно заспива, понеже му е студено на краката и в същото време се поти. Знам, че е пълно с такива хора, но и това не ме крепи, не ми е нужно всички да са сбъркано-притеснени като мен, за да ми стане малко по-леко. Искам да чувам, чета и виждам хубави неща.

Ето, един колега стана вуйчо, а си има и малка дъщеричка, любимият му отбор спечели и заради това черпи с огромен шоколад, а освен това е така чаровно-припряно нервен, та дори аз се зарадвах за Арсенал. Друга колега е бременна и се любувам на мекотата в очите й, на начина, по който бежовото й приляга и я прави земна, естествена и добра. Бъдеща майка.

Радвам се на тези неща, радвах се вчера, като научих една добра новина, но радостта за моите си неща е все така мимолетна, винаги хубавото води до изпитание и все така се чувствам неподготвена, но все пак на нокти, нащрек, дори малко хладнокръвна.

Не се научих да бъда организирана и мотивирана по начина на другите, затова гледам да не се обвинявам. Явно съм просто такава – работя в хаоса и само в процеса на самата работа успявам да изключа всичко друго. Открих за себе си, че не мога да разделя разума от емоциите, единствените моменти, когато съм безчувствена, са тези, в които се очаква, в които би трябвало да изпитвам нещо.

Този текст няма да има заключение, защото все съм по средата на нещо, все чакам.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s