Гледам снимки на Лана – една Дейвид Линч вселена, изтъкана от мрак, чувственост и красота. Гледам и ми се приисква да чуя гласа си, да разреша косите си, да изляза навън и да живея, да запаля колата и да се озова в друг град, някъде далеч от София.

Четат ми се блогове, надниква ми се във вътрешни, леко криви светове, говори ми се до откат, самовлюбено ми се говори, за да слушам гласа си. Не си намирам място. Пиша само за да се отдам мимолетно на грешното усещане и да го избия от главата си. Пиша, както винаги, за да се спася.

Красотата винаги ще е болезнена, но за да й се насладя, трябва да потъна в сивото.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s