Разпилявам се на сто фронта, искам да споделя парчета от себе си безразборно, да прелея от чашата си на тези, които вече са изпили всичко, а е дошло време за наздравица. Искам да се освободя от тези усещания, защото колкото и хубави да са, ме задушават и опияняват прекалено. Отнасям се от този свят, като и без това не съм от най-практичните. Мечтая си за нещо, но не знам какво. Спокойна съм, но на ръба. На ръба на спокойствието чувстваш едно леко пробождане от безопасна игла, колкото да не се схване кракът ти и морето да остане вечният ти дом.

Чета Дубарова и няма място за цинизъм в този живот, за прехваления ви сарказъм, за тази вечна счетоводна пресметливост. Не може тези сиви бездни да изсмукват живота от хората. Сигурно съм превъзбудена или прекалено уязвима, но винаги е така, нещо в Дубарова ме задавя и ми се плаче, плаче – от тъга и любов към живота, към таланта и чувствителността.

Бяхме в Бургас, на „Богориди“, той се спря да разглежда магнитчета и пътни карти на България пред един магазин за всякакви туристически предмети, а аз се оглеждах във витрината и разглеждах хората. Виж, там има книги, посочи ми той и пръв забеляза „Соната за Петя Дубарова“. Взех я, разбира се, и карта на тати взех, а после побързахме да си търсим място с вкусна храна.

Чувствах се хубаво и леко, на следващия ден щяхме да потеглим към Варна, където бяхме открили място за спане и нямаше да губим време в търсене на подслон. Имах си книга, поръчах си вкусна храна и мастика с айрян. Той се загледа в картата си – толкова ги обича – а аз посегнах към книгата, след като бях отпила няколко бързи глътки алкохол. Отворих я, прочетох първото изречение и не издържах. Всичко се пропука, опитах се да зачета, видях името на Фотев, нещо ме задави и край. Реших, че не трябва да чета повече, не на това място, не пред всички. Покрай мен мина колежка и ме заговори, а аз просто се молех да не личи от очите ми нищо.

С Дубарова винаги е така, от самото начало, почти всеки зрял неин стих ми го причинява.

***

Морето беше много, много хубаво. Не го бях виждала от сто години. Усещах се така, сякаш съм родена да се сливам с вълните му. Не мога да бъда цинична след всичко това. Може би никога не съм била. Подозирам, че някъде в мен се крие неизлечим романтизъм и не знам дали това е лошо. Страшно обичам да живея, винаги е магично. Сигурно затова оцелявам през ужасните моменти. Нека стане още по-хубаво.

download_20150811_002449

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s