Чета за зодии, разглеждам наталната си карта, чета за кармата, за пътя на душата, за уроците, които ни се дават с всеки живот, за възможността да се връщаш на земята отново и отново, за да попълниш празните полета, за планетите чета и търся отговор. Знам, че най-вероятно няма да го открия. Имам нужда от физическо спасение, а то е нож с две остриета. Искам да претворя грешките си в думи, за да ми се сторят безобидни. Не мога повече да си налагам ограничения, не искам да съм вечно подвластна на някаква забрана, някакъв срок.

Пием вино. В Кнежа виното е вкусно и се лее, в Кнежа има много тостове, заради което си струва да вдигнеш чаша. Тук небето е звездно и мирише на ниви, поля, жътва, класове. Мирише ми на едно друго лято и всеки път ще е така, защото държа на миналото и ми е трудно да го изкореня. В Кнежа се чувствам по-особено от обикновено, усещам се обсебващо жива, треперя и се смея, викам, обикалям улиците и се моля да видя сова или бухал. Сънувам големи криви къщи, гротескни форми, странни щъркели. Сънувам малки непознати улички, секънд хенд магазини, скрити в мазета, в които продавачки подреждат стоката през нощта, а аз ги подминавам и се плаша.

Правя нелогични неща. Ям много домати и краставици, пия кафето на мама, пиша наум. Деля легло с малко кученце и разресвам косата си по сто пъти на ден. Спя на вентилатор, галя с ходило кучешката козина, слагам си малиново червило. От време на време се обличам в черно, за да си припомня каква съм, а кръвта ми става немирна. Пишат ми някакви хора от миналото, държа се студено. Имам толкова много за признаване, а речта ми е така немощна и накъсана.

Слушам музика, за да прогоня демоните си, за да бъда вир вода. Пускам си Шостакович, този любим мой Валс, на който мога да умра, а мама го чува, предавам й щафетата и в къщата звучи почти само това. Шостакович, Шостакович – гибелен и величествен.

Прави ми се секс. Прави ми секс, любов, сливане, всичко това ми се прави болезнено много. Пия вино и се гледам полугола. Всъщност не е толкова лошо, всъщност, ако бях права, щях да се побърквам, когато стъпалата ми докосват земята. Сигурна съм, че щях да правя любов с всичко около себе си, щях да гледам тялото си, изпънато като струна, и да се галя, галя, галя. Ужасно животинска ставам, почти агресивна. Като паяк, скрит в някой ъгъл, чакам търпеливо, докато се наслаждавам на горчивината, която идва с прекомерното търпение.

Пия вино и галя кожата си, ужасно е. Винаги изполвам тази дума, но така пулсира в мен. Ужасно е, ужасно, влудяващо и чувствено.

Бързам, за да стигна навреме за уговорка, и в здрача улавям полета на странна птица. Заради нечие влияние се вглеждам повече в птиците, затова знам кога съм видяла гарван, врана, гълъб или чайка, знам и кога е нещо друго. Бухал или сова. С мраморни криле. По това ги познавам, летят по здрач, размахът е широк, а крилете – мраморни.

На другия ден отново излизам, отново по здрач, но виждам много от тях, прелитат към една мрачна улица. Там е пълно с изоставени къщи, където навярно намират плячка. В опушеното небе се разлива възпалено розово и заглъхващо лилаво, цялата живопис минава през бледия фълтър на идващата нощ, а тези мрачни птици са най-задъхващото нещо, което ми се е случило за последната седмица. Същества, които ме омагьосват и които си представям, че биха кацнали до мен, защото си приличаме и еднакво обичаме нощта и здрача.

Такива неща. Скоро заминавам. Оглеждам се и понякога съм уверена, друг път – притеснена и потисната. Опитвам да не се сравнявам и да не премислям всичко по сто пъти, защото най-много време съм изгубила така, най-много съм се измъчвала и травмирала така.

Чета за зодии, но каквото и да открия, не мога да повярвам сляпо, защото винаги съм ровила и дълбала в себе си, не желая да наведа глава и да приема генерирана от сайт информация за истината в живота ми.

Копнея за чистота и изстъргване на всичко излишно. Лятото ми носи тази оловна тежест, с която се сраствам, а когато дойде есента, започвам да се освобождавам от нея. Знам, че трябва да съм тиха, знам, че не трябва да насилвам нищо, трябва да не искам нищо, не трябва да държа със зъби и нокти, просто не трябва. Трябва да се науча да пускам, за да не убивам в зародиш, за да оставя всичко да се срине като разпадаща се сграда. И ако е писано, някога отново да се издигне. Тези „трябва“ не произлизат от забрана на обществото или на определен човек, това е светоусещането ми за този период. Понякога знаеш кога времето ти принадлежи и аз знам, че малко му остава. Малко, Весела, но потърпи. Дишай и бъда добра.

Не, не е толкова лошо лятото. Един съсед мина пред нас, протегна се лениво и си откъсна слива. После се запъти нагоре по пътя, към един празен двор, в който потъва във влагата на младо момиче. Побърквам се, но ще мълча.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s