Ето, аз вече съм голяма, а не се научих да мисля като такава. Преди няколко дена, в една емоционално и физически съсипваща и задушна лятна нощ, се разплаках и казах, че се чувствам силна да обичам някого, да съм неговата скала и подкрепа, да създам семейство, да възпитавам деца, да се грижа за тях, да изградя дом и да го направя топъл, уютен и красив, обаче силите ми не са достатъчни, за да приема свят на политика, данъци, пенсиониране на 70-годишна възраст, свят на хора, за които словосъчетанието „държавен служител“ звучи по-съблазнително от всичко.
Не знам защо пиша това. Срам ме е, че съм наивна, срам ме е, че безброй закони и десетки възмездни сделки не ме научиха да съм по-прагматична. Срам ме е, че живея по усет, срам ме е и се опитвам да се адаптирам. Повтарям си „човек трябва да е спокоен“, „човек трябва да е спокоен“. Това е, което ме крепи. А в София не ми се живее напоследък, не ми се яде в гурме ресторанти, не искам да съм на всички културни събития, чувствайки се празна. Не искам да спя на легло, което пропада, не искам да измъчвам тялото си, като го държа затворено по цял ден в тясна стаичка. Виновно ми е, че съм така първична, но това е, живея по усет. Трябва ми нов матрак, другото сигурно ще се нареди.

Advertisements

One comment on “

  1. Ясмина каза:

    ела си ни в синеморец :*

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s