Плаче ми се от всичко.

Изпуснах парче пица с лицето към мръсния асфалт – плаках. Казаха ми, че говоря тихо и понякога не ме чуват – очите ми се насълзиха. Видях куцащо куче, ранен котарак, ято щъркели. Плаках, плаках, плаках. Плаках заради песен, която чух по радиото; плаках, когато ми разказа как щъркелите се прибират у дома, в България; плаках от глупост, от превъзбуда, от страх, от агония, от стрес, от всичко.

Много ми се иска да пиша или да се снимам, за да бележа този период, но не мога.
Много ми се иска, когато сънувам нещо хубаво, да не треперя, че всичко е обречено.
Най-силно ме дере нуждата да изкрещя душата си, но никой не заслужава да я погълне.

Думите са ми далечни. Плаче ми се.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s