Отивам до магазина, без да знам какво ще си купя, без да съм гладна, без да мога да си представя, че храната би могла да е вкусна. Оглеждам се във витрините, а понякога и в хората. Облечена съм в любима рокля, която може би трябва да изхвърля. Купих я от Пловдив – беше първата рокля, която купих, защото исках да нося рокля, а не защото ми предстои бал или друго подобно събитие. И ето я сега – избеляла, износена, малко разтеглена и овехтяла. Тази моя синя, разкроена надолу рокля, с бели цветя по себе си и романтична връзка при гърдите, вече е достойна да лежи просната до контейнера и да чака някоя циганка да я прибере.

Отивам до магазина и пиша наум, мисля си колко е грешно, че пиша, за да спася душата си и тази вечер, че пиша без потресаващ сюжет, че пиша, за да излея нещо мръсно и тежко от себе си. Снощи, в последните мигове, преди да заспя, ме осени мисълта, че трябва да изчезна, най-достойното, което бих могла да направя, е да се махна и да не пиша с месеци. Но после усещам тази тежест, която за миг ме парализира, а после плъзва из тялото ми като проказа, и знам, че трябва да пиша, колкото и да е нелепо, грозно и недодялано. Колкото и да осквернявам процеса на писане.

Купувам си някакви неща, изяждам малка част от тях, гледам брошурата, която пъхат в торбичката ми, и тази нейна пожълтяла хартия, върху която ми предлагат кренвирши и гланцово блокче за 69 стотинки, ме кара да се плаша от старостта. Трябва да стана практична, трябва да стана практична. Не чак толкова, че да късам конец със зъби или никога да не отбивам от обичайния си маршрут, но трябва да знам кога не бива да позволявам на една брошура от магазин да ме замисля чак толкова за света, не бива да ми става мъчно, когато гледам сляпото момиче от блока да напипва очертанията на тротоара с бастуна си, усмихвайки се, когато разбере, че това там вече не е тротоар и може би ще падне. Тогава си представям, че ти си сляп и вървиш така през нощта, почукваш по разбитите тротоари и шосета, а хората се свиват неловко и затаяват дъх, за да не те объркат и да не се спънеш. Представям си, че всяка нощ ще си мисля за теб, ще се чудя дали винаги уцелваш твърдите повърхности, дали колите спират, за да пресечеш, дали се усмихваш, когато не си сигурен по какво вървиш и дали усещаш нечие присъствие, без човека до теб дори да е издишал. Спирам, ето, спирам, сега ще мисля колко лева е нормално да харча за седмица, как да не изхвърля доматите, които тати ми набра, преди да тръгна, кои рокли е подходящо да нося и кои принадлежат на бордюра до контейнера. Ще си мисля за външния си вид, за малките си несъвършенства, за някой фон дьо тен, който да прикрие бенка или разчоплено място.

Не може да ми става мъчно, когато листата на цветето клюмнат или когато не вдигам телефона на някой настоятелно търсещ ме, защото ще се разпадна. Трябва да се настроя за по-ефективно оцеляване, по-практично и неемоционално оцеляване.

Трябва да се науча да се усмихвам, когато не ми е смешно, и да крия истинските си мисли за нещата. Малко остава и наистина трябва да съм силна.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s