фрагменти

Десетте минути, преди да заспя, са изпълнени с толкова странни и уродливи картини, че ме карат да се плаша за себе си и въпреки това да се обнадеждя, че има още, още в мен.

(…)

Станах, измих се и закарах колата на сервиз. Паркирах точно като жена и малко се засрамих. Синеок и слаб, полуоплешивял мъж направи нещо с някакви кабели, които се били окислили, и изрази надежда проблемът да е бил в тях. Попита ме откъде идва чегъртащият звук, отговорих, че е от скоростите, и чух „Виж я как си знае!“. Управителят на сервиза дойде, попита ме как се казвам, сети се коя съм и възкликна „Тя е наше момиче, дай й една визитка. Ако нещо стане, ми се обади, ще направя всичко възможно да помогна“. После се смя на шофьорския ми тен, обясни ми как трябвало да паркирам, а аз тръгнах с малко по-добро усещане.

Момчетата от автомивката до нас ми предложиха да измият колата безплатно, казаха, че ми пазят мястото, на което обичайно паркирам, и всеки път, в който изляза и ги видя, ми махат много усмихнати. Понякога ме е срам да ги виждам и се обръщам на другата страна, за да не решат, че излизам нарочно само за да си махаме.

Имам и един познат в гумаджийница, така че може би все някак ще се оправя.

Хората, на които мога да се обадя, когато има проблем с колата, са много малко. Тати е първата възможност, но точно сега не желая да го притеснявам. Другият човек едва ли би трепнал, дори да му кажа, че съм закъсала по средата на нищото в 3 сутринта и умирам. И ето как се ражда презрението.

(…)

По-късно днес отидох в Бизнес парка и седнах до езерото. Мислех да се обадя на познат, с когото отложих среща, но предпочетох да съм сама. Взех си сандвич, половината от който разделих с петнайсет врабчета. Гледах сградите, малките деца по моста, чудех се къде са жабите и дали изглеждам луда с всички тези врабчета около себе си.

София е призрачен град, но знам, че няма да те видя.
Дори не знам дали си тук, но знам, че притежаваш достатъчно здрав разум, за да не ме четеш. Понякога ще ми се иска да ти напиша нещо. Запознах се с мъж, който носи твоето име. Не мога да се обърна към него с името му. Мамка му, защо се казваш така?

Когато се сетя за теб, най-често в главата ми изниква „Винаги ще ми липсваш“. Страх ме е, че някога може да дойде момент, в който няма да ми липсваш.

(…)

Снощи ми писа непознато момиче. Направо се стъписах. Не знам какво да правя, когато ми пише непознато момиче. Опита се да отгатне зодията ми, като първото предположение беше „Риби“.

(…)

А днес дядо ми се обади с обичайната реплика, само че допълнена. „Нали знаеш, когато на Господ му стане скучно, отваря прозореца и гледа Париж. Когато на мен ми стане скучно, ти се обаждам“.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s