Знаеш ли, когато Луната е пълна, седя на терасата, треперя отвътре, гледам тънкия луминесцентен филм, който е изляла върху нощното небе, и пуша. Тогава си мисля за всичко, което не съм направила, всичко, на което не съм била способна; мисля за волята, която съм пропиляла, мисля за всичките си несъвършенства, мисля за изгубеното време и пуша. Луната е с човешко лице, разтеглено в глух, нещастен вопъл. Тогава ти крещя наум „Чуй ме! Чуй ме! Чуваш ли ме?“ Струва ми се е, че е невъзможно да не ме чуваш. Знам, че съм няма, малка, слаба до болка и несъвършена, но гледам към тази страшна и пуста паст на Луната, а лунните очи са слепи, знаеш ли, и тогава те викам и няма как да не ме чуваш.
Тогава си представям как съм болна от рак и лежа на някое бяло болнично кресло, останала кожа и кости, червенокоса и запазила мекия си, приглушен глас. Тогава ти идваш и си щастлив, а аз те гледам с уморена усмивка и много, много плача.
Знаеш ли, всичко това е банално и сапунено, като да искам да превържа ранен войник, като да обичам да ме носят на ръце. Освен това за смърт не се говори, а аз дори не съм пияна. Дори не е нощ.
Всичко в главата ми е объркано. Мисля за смърт, а сякаш страшно ми се живее. Искам да върна времето със сто и петдесет години назад и да стана проститутка в Русия. Да ме загледат и поръчат на някой петербургски ъгъл в ноемврийска нощ.
Искам да върна времето назад и да стана машинописка с невзрачен вид, която върви по стъпките на Гогол. Искам да върна времето и да тъка на стан в някоя бедна и аскетична руска стая. Да бърша потно чело с опакото на ръката. Някъде в Русия.
Знаеш ли, тези нищо и никакви фантазии ме възбуждат повече от всичко.
Искам да плувам гола в езеро до някоя изоставена църква. Да ме затворят в пансион. Да стискам бедрата си.
И когато всичко това е толкова силно, когато лежа настрани с лятна рокля и слушам как Толстой, от всички руснаци по онова време, може би е бил най-неспособният да обича, когато знам, че в стомаха ми лазят тръпки и се стичат като прозрачни гъсти капки надолу, когато гледам Луната и крещя отвътре, когато слушам соло на китара и си мисля за двама бездомници и нещо странно като любов без подслон – тогава очаквам да се случи нещо, да прокървят очите ми, да се пропука нещо у мен, да се свлече кожата ми, да се излющи ципата на сърцето ми и да пропадна в гърч от прекалена уязвимост, голота и нежност. Но нищо, нищо не се случва.

p.s. ако четеш тук, недей. това е моят начин да се справя с тази луда, луда година

http://minisofia.com/

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s