Не нося шалове почти никога, а имам около десет, подредени грижливо в стаята ми в София. Прииска ми да е есен или зима и да имам черно палто, за да мога да нося червения си шал. Прииска ми се да нося червения си шал, за да има в какво да увия някоя болна птица, чието тяло е заровено живо и конвулсивно треперещо под тежка пръст. Прииска ми се да увия в червения си шал птица и да я нося близо до сърцето си.

Отворих „Непосилната лекота на битието“, за да си припомня абзаца за хората, които живеят под въображаемия поглед на някой, който отсъства. Намерих историята за Тереза и осакатената врана и едва се сдържах.
От книгата не съм си правила изводи, от нея помня детайли, думи, произволни картини.

Благодаря ти, че разпали нежността и топлината ми; че не се срамувам, задето не съм си направила мъдри изводи за живота, а вирея върху фрагменти и фантазии.

Осакатените врани ме натъжават ужасно и искам да ги топля, да ги милвам и да им шептя. Благодаря ти, че ми даде нещо свое. Ще го пазя, без да ти го отнемам. Толкова ти благодаря.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s