иска ми се напиша писмо, но не мога
иска ми се да не ставам по-добър човек, когато пия, защото на другия ден се изчервявам, но не мога
иска ми се да публикувам неловко написани, но искрени чернови, но не мога
иска ми се да пиша за всички емоции, които ежедневно минават през мен, и за едно усещане вечер, при което прехапвам устни и успявам да не се разплача

Днес си помислих, че сигурно се ядосваш на жегите, много се потиш и седиш гол до кръста пред компютъра. Представих си високото ти чело, по което се стича пот, големите ти мъжки крака и ръцете ти по клавиатурата. Стана ми приятно, че сигурно се потиш и се дразниш на жегата, че седиш гол до кръста пред компютъра, че от челото ти се стичат капки. Стана ми приятно, защото за секунда си припомних, че някъде те има от плът и кръв, че дишаш, работиш, живееш, някъде на този свят тялото ти се движи и гласът ти се чува. Сигурно не се стараеш да звучиш културно, защото вече не ти се обаждам, когато си с приятелите си. И изобщо. И те не ти се смеят, че се опитваш да звучиш по-културно заради момиче, защото не се чуваме. Изобщо.

Днес бях във Враца, но не за да те видя случайно, а защото харесвам Враца. Докато чаках мама на една сенчеста пейка при паметника на Софроний, в главата ми се разиграха десетина възможни сценария на хипотетичното ни виждане. Знаех, че най-възможният е да не те видя. Така и стана и може би е по-добре.

Много се радвам, че дишаш, работиш, живееш, може би си поръчваш от любимото си кафе, което не съм сигурна какво точно беше (дълга Лаваца със сметана?), сигурно искаш да отидеш за риба, ако вече не си ходил; сигурно си почернял, а може и да отидеш на море.
Все така обикновени са нещата за мен и теб. Нищо драматично не мога да напиша. Не си те представям обсебен и въртящ се в леглото по цяла нощ заради мисълта, че мен ме има, че дишам, че някъде от плът и кръв съществувам, но съм далеч. Не си представям да умираш от липса, да те спасява единствено гласът ми и докосването ми, да имаш моменти, в които вярваш, че само аз съм способна да направя света малко по-мек, объл и хубав.
Не си представям да си ме усетил някак наблизо, докато си бърсал потно чело в малкия апартамент, не си представям случайността някога да проработи за мен и за теб.
Погледнах няколко високи мъже и за секунди потрепнах. По пътя на връщане си говорех с теб наум. После си помислих, че съм много, много наивна.

Това е – прехапвам устни, защото вечер ме обзема едно тягостно чувство и трябва да го прогоня, за да съществувам от плът и кръв, макар и далечна. А ти едва ли някога ще откриеш този текст, защото няма сила на света, която да те издърпа навън, когато съм толкова близо физически, загледана в Балкана и в Ботев.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s