Намирам утеха в Борис Виан, във факта, че го има, без докрай да го разбирам, в млечното звучене на „Виан“. Намирам утеха в следобедната тишина, в думата „кашмир“, в малките женски фантазии за есен в бордо, тъмносиньо, масленозелено, сиво, черно, лилаво, бежово и дантела. Намирам утеха в дъждовното време, в кучето, което е заспало на леглото ми, сгушено в меко одеяло, в ромоленето на капките по голямата тераса, в сресаната си коса и в липсата на грим – в чистотата намирам утеха. Не ми е нужна утеха, защото съм добре, но въпреки това намирам утеха, намирам опора, държа се на тези спрели следобеди и светът ми изглежда малко по-възможен, малко по-плавен, деликатен и способен на нежност и любов, които не крещят, а са потънали в матово. Обичам лошото време, в което уж правя нещо, което всъщност е нищо. Чета статии и блогове, разглеждам класически модели на рокли и обувки, приятно ме възбуждат всякакви дребни детайли, потраквам с нокти за секунда, после вдишвам и издишвам, допирам пръсти до устните си, сякаш се замислям за нещо важно, поглеждам през прозореца пустите изкъпани шосета и продължавам да плавам в мрачния си покой. Обичам лошото време, защото го няма негласното очакване да си позитивен и ведър. Не бих казала, че съм позитивна, самата дума ми звучи плитко и пошло, но усещам вяра, закотвена някъде надълбоко в мен, тиха и прикрита. Това ми е достатъчно.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s