няма сила в мен, която да ми помогне да пиша свързано

Стягам багаж внимателно и пропускам само едно нещо. Приготвям се преди път. Лакирам се, къпя се, задрасквам почти всичко от списъка. Трудно заспивам от вълнение. Купувам подаръци на нашите – торта и портмоне за мама и книга за тати. Събуждат ме рано. Майстор оправя бравата на вратата в банята. Свършвам административна работа. Пренасям тоновете багаж на два пъти. Вали ме дъжд и се крия в колата. Обажда ми се приятел, за да ме предупреди, че кодът е „Жълто“. Казва ми да изчакам дъжда и да му пиша, като стигна. Става ми хубаво.

In the mood for Ботевградско. На някои стопове колата набира, докато тръгне. Карам по „Хемус“. Най-малката и тясна магистрала на света. Този път поглеждам към табелите с имената на всичките тунели. Всичките четири. Витиня, Топли дол, Ечемишка, Правешки ханове. Подминавам отбивката за Ботевград и се чудя защо „Хемус“ е толкова невзрачна и защо ми се струва, че ме отвежда към нещо прекалено спряло. Към нищото. След Ботевград на магистралата остават още пет коли освен мен. Колкото по-нататък, толкова повече пустош. Чакам Нова генерация и си мисля, че не искам никога да ги слушам и да разсъждам за положението в държавата. Няма го любимия ми билборд, на който пише „Make a wish“. Намислям си желание. Пиша наум, докато карам, но много по-плавно и слято. И аз не знам къде съм. Виждам едно забравено място, където някога мислех, че се самоубиват хората. Оказа се, че е след заветната отбивка. Слушам музика от флашка. Изборът е толкова голям, че ми е все тая какво ще почне. Най-спрелите песни са най-подходящи. Това не е тъга, това е нищото. И нищото не е хубаво. Пече мъртво обедно слънце, което ме плаши повече от всяка тъмнина. Спомням си как, когато бях малка и се прибирахме в Кнежа, понякога я виждах през очите на чужд човек, който не я познава и не живее в нея, и това някак ме плашеше. Случваше се по време на такава светлина – малко по-навъсена, но обедна, лятна, задушна, погребална и грозно тежка, като след преяждане. Плаши ме като нещо криво и уродливо. Когато минавах през Враца, имах късмета да пътувам по залез, през есенна живопис, контрасти, драма, яркост, плътност. Дори януарските мъгли бяха загадъчни и дълбоки. През Червен бряг се минава през нищото. А то е много по-страшно от ада. Имам чувството, че отивам в най-забутаното село на света, в което няма нищо китно, а стари и празни пейки, много некролози. Не съм далеч от истината. После виждам светлината, болна и счупена, и си мисля, че насред празни пейки, пусти улици и некролози можеш да бъдеш щастлив, ако си с този, в когото си влюбен. И светлината започва да ми се струва още по-особена.

След Червен бряг не зная къде се намирам. Подминавам мелница „Македония“, без да я погледна. Разминавам се с автобус, който ме кара да виждам света черно-бял, комсомолски и старчески. Тировете секат завоите. Карам зад някакъв опърпан бял бус със странно малки гуми. Нямам желание да изпреварвам. Минаваме по тесен мост, докато всичко е цветно, а всъщност е черно-бяло. Черно-бялото през лятото винаги ме задушава. Маранята прозира през всяка поетичност и освен да се изпразниш докрай, не знам какво ти остава да направиш. Може би да се изкорениш, излющиш, да изстискаш от себе си нещо, да отрежеш от себе си нещо, да изстържеш, изплюеш, изхрачиш, изповръщаш, да излееш, да изтриеш от себе си нещо – това ми се струва чистотата, да се лишиш от цялата гнус и да се спасиш. Свободен и непосилно лек. След малко осъзнавам накъде съм тръгнала и просто не знам. Подминавам надпис „Евангелска църква“, сложен над врата, която не вещае живот, а тонове прах, паяци в ъглите и капка есенция от всичко мъртво в помещение девет квадрата. Минавам през три невидими легнали полицая без капка елегантност. Ядосвам се. Спирам да пуша в Еница, а тя успява да ме зарадва с червено-белите си бордюри и щъркелово гнездо. Започва „Аз ли съм, или не съм“ на Стефан Вълдобрев и това е единствената песен, на която се усмихвам, но усмивката ми е покварена. После тати ми отваря портата. Това винаги е хубаво и винаги има пържени картофи и хладна стая.

Чудя се кога някой ти липсва. Или ти липсва, или не ти липсва  – сигурно това гласи житейският опит. Но в моментите на слабост липсата се усилва. Ден по-късно чакам пред една зелена врата, наречена „Желязната завеса“, да излезе дядо ми, за да му дам кафе, което съм му купила от Пени Маркет. Около мен се въртят пет малки и дръгливи котенца с измършавялата си, уморена майка котка. Смрачава се. Отнякъде се чува мяукане на още по-малко коте, а аз гледам колко избуяли са доматите и колко много се е свил дворът. Сушината е срутена. Питам се дали е жалко да поискаш някой да те спаси. Оставям кафето с дъното нагоре върху капака на контейнера и влизам в къщата.

Подреждам един шкаф със счупени панти и еклектично съдържание. Светлината е урина на болен човек плюс капка тютюн. Като кажа на мама, че не ме слуша, тя отвръща с „Аха, добре“. Тати много иска да завърша успешно, но никога не ме пита какво съм научила и какво ми харесва, а когато опитам да разкажа, разсеяно заговаря за нещо друго. Кученцето не спира да скача и да хапе, отмъква всякакви боклуци от торбата с боклуци, а после му подавам една малка плюшена крава Милка с надеждата да се укроти. Инстинктите му се включват, а кравата е опозорена.

Подреждам книгите си, бърша прах от поредицата „100 личности, променили света“ и отделям Чърчил, Сталин, Рузвелт, Маркс, Хрушчов и Бисмарк за дядо ми. Братовчед ми говори за Чернобил и тумори. Аз се поглеждам в огледалото и свиквам със себе си тук, но не съвсем. В тази стая няма много от мен. Това не е съвсем моята стая. Крия се, когато кашлям и не пия много вода вечер, за да не ми крещят, че се излагам, когато се страхувам от стоножките и хлебарките в банята. Свиквам с всичко, което си има чалъм. Сблъсквам се с това да си практичен и го разбирам без тълковен речник. Прибирам косата си, за да не скача по нея кучето и за да не ме гледат накриво. В една златиста кутия намирам малки хартиени пликове с изсъхнали черупки от яйца, конци, мой набързо щрихован с пастели портрет и лист с послания от съучениците ми от края на дванайсети клас. Разпознавам какво са написали близките ми хора от класа и ми става приятно. Едно от посланията обаче гласи: „Не обичам никого, дори себе си, но теб обичам“. Не знам от кого е.

Показвам на братовчед ми празен спейс и му обяснявам, че се ползва и за трева. После пускам обява в Продавалник и разглеждам темите за некоректни потребители във форума. Смешно ми е и чета ЗЗД в частта за покупко-продажбата. Не знам къде съм. Тази стая не е съвсем моя, но понякога, когато в София се шуми от момичетата над мен, в просъница мисля, че тати слиза до тоалетната. Тази стая не е съвсем моя, но възможността да спра да обичам къщата, е убийствена. Тази стая не е съвсем моя, но тук пиша така, както някога пишех от стаята си. Вкъщи съм и е болезнено, но е мое. Трия излишните интервали, а навън кукурига петел. Не знам какво да правя. Знам само, че трябва да махна малко от тежестта на косата си. Търся спасение, а всъщност страшно ми се живее.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s