Ходим пеша от централния вход на Южен парк до Софийски и после обратно, с отклонения към Руски паметник. Познавам тези места. Познавам ги пеша. Познавам тази София. Зад мен е зеленооко момче с развалени зъби и пропаднал от дрезгавина глас. „Дрезгавина“ е хубава дума, и двамата знаем.

Хората си мислят, че мразя булевард „България“, така съм казвала, но всъщност нито виковете на тати, нито любовните съмнения и мъки могат да ме накарат да го мразя сега. За първи път се озовах в правилната посока на Околовръстното от булевард „България“, но разбира се, преди това се обърках. Карах сто метра на заден ход, а колата ми издаваше тих, но измъчен звук. Толкова съм й благодарна, че ме търпи. Толкова я обичам. Тази малка, смешна и невзрачна кола, която съм подчинявала безброй пъти на неразумните си, спонтанни изблици. Понякога й говоря като на човек, извинявам й се, когато мина грубо през голяма дупка или вдлъбната шахта. „Извинявай, извинявай, моля те, не се разпадай“.

Движа се с хора, които съм забравила, които съвсем случайно срещнах в моя Южен парк, и усещам, че е хубаво. Навсякъде е пълно с хора, София прелива от истории, глъчка, смях и младост. Не съм съвсем на място, защото не мога да кажа нещо съвсем произволно за светлината, за тъгата, за копнежа, за този крив мой свят, но в някакъв момент, може би по „Съборна“, се хващам, че мълча, че мълча и изобщо не е неловко. Момчето зад мен казва: „Колко е хубаво да се разхождаш с някого и да мълчиш“. Усмихвам се и продължаваме.

Отбивам по някаква пресечна на една от големите алеи и си намирам кръгла и изгнила пейка. Гледам нагоре, виждам преплетени и задагъчно люлеещи се клони на бреза. По земята са паднали много едри и презрели джанки. Сещам се момент, случил се преди десет или единайсет години, когато чаках при чешмата в двора на Старата гимназия, докато другите разглеждаха градските легенди в сърцевината й. Тогава духаше вятър, а аз чаках сама, защото нямаше как да вляза. Гледах олющените стени, бурените и как вятърът играе с назъбените кестени. Беше ме страх, че някой ще падне върху мен. Не знам защо го помня така, сякаш е нещо значително, но вчера, седнала на кръглата дървена пейка, си спомних и ме обзе подобно чувство. Понякога нещо ме пречупва. В повечето случаи не е нищо голямо или особено. Тъжният и замислен поглед на средностатистически мъж, застанал успоредно на мен в съседната лента, някой светофар, някоя пътека, внезапно осъзнаване за странна миризма, светлина в подлез, частица от музика, самотна пейка, надпис върху надгробна плоча. „Почивай в мир, моя любов“ и всичко се разпада, и ми се плаче, и ми идва да замълча завинаги, но дори не знам дали е от тъга, или от вяра. Може би все пак е от любов. Навярно любов към живота, колкото и да не ми личи.

Понякога се пречупвам, но по лошия начин. Съвсем дребни детайли ме изкарват извън релси. Когато събличам някоя от роклите си и шнолата се заплете в тях, когато за пореден път пускам водата в банята и оставям ръцете си под струята няколко минути, рязкото дърпане на червените завеси и откачането на кукичка от корниза.

Лежа и си мисля, че съм изградена от много силни усещания, породени от много незначителни случки. Момчето със зелените очи и развалените зъби ми се струва добро и не откривам нищо лошо в това да носиш добро у себе си. Казва ми: „Да не си посмяла да отрежеш косата си“, а след като съм се оплакала от космите, които откривам нявсякъде в стаята си, добавя: „Нали знаеш, че красивите неща изискват жертви“.  Искам да го разпитвам за Семинарията, защото някога е учил там, искам да му кажа с оплетени думи за благородната си завист към това, че е познавал София и някои от местата й през деветдесетте, иска ми се да говоря за копнежа по неизживяното, за по-скритите в дълбочината на парка места, където се събират младежи и се чуват само гласовете им, а аз си мисля за вечност, за въплъщения на момче и момиче, мъж и жена, за някаква неизкоренима свързаност, за смърт и любов. Мълча и въпреки това е приятно. Примирих се, че тези неща не бих могла да кажа на почти никого. Колкото повече отлежават неказани или дълго несподеляни, толкова повече ми се пише. Всеки път, когато споделя дори частица от цялата тази болка, чувствам, че предавам себе си. Чувствам, че предавам и някой друг.

Накъсана съм, но все още не съм се разпаднала. Казват ми, че не се очаквало да чета хумористична литература. Става ми малко смешно. Чудя се толкова мрачна аура ли ме обвива.

Карам по „Дойран“. Ще се озовавам на много места, на които вече съм била. Не се губя и се прибирам.

Прибирам останалите до Малашевци и Младост 1. Цялата София е изтъкана от спомени. Разказвам за убийства и присъди. Гледам огромната неосветена поляна и се късам от желание да влезем навътре, много навътре.

Прибирам се, а от мен падат камъчета, пръст и трева. Осъзнавам нещо много обикновено, но ми се струва толкова странно – обичам природата. Сънувам охлюви, червеи с окраска на змия, лисица, черна котка и цвете, което избива от земята, и ми се струва отвратително като пипала на октопод. Някой казва нещо проникновено и мъдро за живота, но се събуждам и не помня какво е било. За първи път возя куче в колата си, а на червените светофари го галя и ми се иска да му е топло и хубаво, някой да го прегърне.

Виждам момчето, което харесвах на седемнайсет, и не трепвам. В дланта ми пулсира пламъкът на светулка. Навсякъде проблясват. Жътва е.

 

Advertisements

One comment on “

  1. dete каза:

    лъха на вечност.
    като тичане през висока зелена трева в началото на лятото и никаква сянка не се мярва, само вятър развява коси и ръцете докосват боцкащите стъбла. като вечност.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s