Мил мой Южен парк, благодаря ти, че те има. Че ме приютяваш, че пазиш част от мен в себе си, че си голям, на места див, обсебващ и понякога страшен; че твоята нощ ме приласкава и ме кара физически да тръпна и да усещам, Господи, с цялото си тяло да усещам, че съм жива. Гротескно да усещам болката, разбираш ли колко много е това. Събуждаш нещо първично у мен, в гърлото ми засяда буца, но тя не идва от измъченост, а от някакъв смътен момент на пренасищане с красота и благодарност; събрани в едно вдишване вяра и нещо отвъдно. Караш ме да копнея, да се страхувам и да ми се прави любов до припадък. До припадък, до изнемога, докато гората не се пропие в кожата ми, докато не разкървавя устните си от прехапване, докато клепачите ми не притихнат над буреносните очи, докато не почувствам душата си обладана.

Най-хубавото е, че си мой и може би аз също съм твоя. Някоя нощ ще се разтворя в теб, ще се страхувам и ще стена. А ти пази всичко, което съм ти дала. Нужно ми е, за да дишам.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s