Спрях на една задънена павирана улица зад Семинарията и плаках. След многото неуспешни опити да се свърже с мен, мама не спря да е упорита и й вдигнах. Каза ми, че ме чете, без да подозирам, че не чете думите ми някъде, а самата мен. Че съм твърде емоционална и съм ту в небето и звездите, ту в „Птиците“ на Хичкок, ту в някое гробище, ту в картина, нарисувана с кръв, ту къде ли не. Каза ми, че съм красива роза, но с бодли. И всъщност се зарадвах, че я чух.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s