dead, wrapped in plastic

Пия за Мария. Чукам на дърво за Новкиришка. Пуша за Пиперков. Пия за сина на старата жена, която прегърбена носи чувала с боклук из коридорите и двора на Софийски и плаче за мъртвото си дете. Сякаш никой никога не я забелязва. Ще запаля за тях и за двете жени, майката и сестрата, пребити с бейзболна бухалка от сина си/брат си. Мъртви, увити с чаршафи, набутани в чували и залети с Коколино.

Пия и пуша за прегърбената баба в Софийски, която ми носи два талона за безплатна бисквитка в Subway и ме пита това за някой магазин ли е. Не знам какво да й кажа. Обяснявам някак, но как се обяснява това на малка старица с мъжка зимна шапка, прегърбена и вечно скърбяща за мъртвия си син, набор ’64. Казва ми, че синът й е на оня свят, очите  й се пълнят, устните  й се разтреперват, аз питам млад ли е бил. Нещо в мен спира думите „Лека му пръст“.

По дяволите Subway.

Закъснявам за Криминалистика, но си мисля, че този път не трябва да ме е срам да вляза по време на започнало упражнение. Просто отварям вратата, извинявам се, вадя безшумно тетрадката си, пиша на колене и слушам. Стигам до асансьора и виждам залепения бял лист. Разбирам, че днес, на 17.12.2013 г., е починал обичаният, уважаван и ерудиран колега Теодор Пиперков. Не ми е бил никакъв, дори не съм ходила на всичките му упражнения, но не мога да повярвам.

После някак съм се озовала в лабораторията по Криминалистика, гледам към прозореца и мисля, че през декември, януари и февруари умират много хора. Сещам се, че сутринта или предната вечер съм се сетила за Пиперков, което е странно. Но колко да е странно? Помня го повече разпален в разговор или приятелски спор и запалил цигара някъде из двора на Софийски, отколкото в 291-ва аудитория. Може би дори сме се возили в някой асансьор заедно. По-късно разбирам, че е починал по време на лекция, пред студентите си. Колко иронично, той някак обичаше публиката.

После ни пускат учебно видео от огледа на местопрепроизшествието на убийство. Двадесети юни, две и девета, Младост 3, блок 371, етаж 23, апартамент 119.

Гледам стаята на убиеца, телата на майка му и на сестра му – мазни и лъскави, покрити с перилен препарат. Единият от разследващите казва „Това не е кръв, това е нек’ва гадост“. Описват дрехите им – „шарена блузка, бял сутиен, бели бикини“. Това са просто тела. В тоалетната чиния е останала много кръв, планът за действие прилича на списък.

„Лични вещи/ ниша/ разходка до полето/ как да ги замъкна..“. После асистентката казва, че според сведения на някакъв студент от преден курс момчето било интелигентно и уравновесено. Записах си номера на колата му, и аз не знам защо.

Пия за Мария, Сибила, Невена, Марина, София, за Пиперков, за онази баба и сина й, за двете жени, покрити с нек’ва гадост, за убиеца им пия. Пия и за други хора, но не съм пияна, за да е достатъчно. Бих пила и за Лора Палмър, dead, wrapped in plastic, но тя е красива, дори и мъртва.  Затова не се брои. Пия за вас, за себе си, за цялата липса и копнеж по този свят, коленичил в краката ни. Изпуших една кутия за един ден. Моля ви, не убивайте майките си. Не убивайте и сестрите си. После студенти в колежански дрехи ще гледат полуголите им, грозни тела, ще извръщат глави, ще се кикотят или просто ще следят внимателно. Никой не го заслужава. Пийте. И без това убиваме себе си всеки ден.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s