Мама казва, че дъщерите взимат ноктените плочки на бащите си. Взела съм ги. Взела съм половината от несъвършенството на носа на тати. Взела съм черните му вежди. Начинът, по който бъркам думите, когато съм пила, идва от него. Взела съм разсеяността му, част от жестокостта му и добрата половина на устните му.

Сънувам го. Чел е скрити мои текстове, в които го обвинявам за всичко, което му липсва и което ми е предал съзнателно и несъзнателно. Той е ядосан. Не просто ядосан, а ядосан и обиден, дори наранен. Мъчно ми е, но и леко. Излизам на терасата, която нямам. Тя е залепена за една от терасите на отсрещния блок и ако искам да прескоча, няма какво да ми попречи.  Срещу мен излизат двама мъже и се оглеждат за момиче. Тати ме гледа някъде отдалеч. Един от двамата ме избира, но не защото ме харесва толкова много, а защото няма никоя друга. Прескачам при него на отсрещната тераса, сядам в скута му, а той започва да ме гали. Прилича на умалена версия на безсърдечния великан от „The Storyteller“. Изведнъж се сепвам и искам да избягам. Мисля си, че трябва да си зная цената, че край, никой повече не може да ме докосва. Махам се, отлепвам се от грубите му, грозни ръце, а той започва да бяга, скрил лицето си, и да крещи, разплакан, „Красавицата не ме иска! Не иска такива като мен!“. Усещам, че наистина го боли, и ми става лошо.

После нищо не е сън и тати наистина е при мен. В нощта, преди да дойде, знам, че трябва да провертря, да измета, да изхвърля боклука, да изчистя сифона от прокобните косми, да сложа върху масата всички учебници, които имам, да съм разсънена и свежа и най-вече – да съм със сресана и подредена коса, за да не ме кара отново да се подстригвам.

Той ме вижда, прегръща ме и припряно ме целува. Тръгваме да се разхождаме, за да ми вземе кожени ръкавици. Нещо, което само той ми купува от десети клас насам. Всичко е хубаво. Облякла съм се с дебели дрехи, за да не ме пита дали ми е студено, нося всички ключове и документи, телефонът е в джоба ми, за да не се дразни, ако ровя прекалено дълго за него, докато звъни. Взимаме си дюнери и търсим слънчево място. Той сяда на стара саксия, аз съм до него. Изяжда своя, а аз съм едва на половината. Обръща се и вижда фризьорски салон. Пита ме дали искам да ме заведе. Казвам „не“.

Косата ми хвърчи, заплита се в пръстите му, скубе ме, но мълча и думичка не казвам, за да не се караме. После той отива някъде, аз отивам някъде. Прибираме се късно. Той си реже луканка, сипва си бира и си пуска телевизора. Правя му компания с чаша розе от неговото. Смущаващо е. Опитвам се да звуча зряло, дори усещам как интонацията ми е малко груба, за да не остане нищо неопитно, неориентирано и мечтателно в гласа ми. Мисля си, че така няма да се притеснява толкова за мен. Няма да се плаши, че съм все още малка и непораснала. Ще мисли, че гледам новини и телевизия, че знам кога да съм хитра и подла, кога да проява спортна злоба и кога да се страхувам здравословно. Затова му говоря така, позволявам си да изглеждам здраво стъпила на земята. Той ми разказва за дядо си – как му е леел куршум по два-три пъти на ден в тенджерата на печката, защото е обичал. Как бил прост човек, който ще ти даде и последните си пари, ако му кажеш, че ти трябват, без изобщо да помисли, че няма с какво да изкара до края на месеца. Как пеел народни песни, все тъжни. За починали, за загубили любовта си, децата си, всичко.

Тати си ляга. Питам го сто пъти дали иска юрган и одеяло, но той е доволен само на юрган. Щастлива съм, че заспива преди мен. Преобличам се в банята, лягам в оправеното легло и го гледам как спи. С отвити крака и ръка, подпряна на челото, сякаш за да скрие лицето си. Аз също крия лицето си в съня. Чудя се дали го прави, защото мисли, че е грозен.

Чудя се дали наистина му е топло, но знам, че не обича жегата.

Започва да хърка, но хъркането му е уютно.

Слушам го и нещо в мен се пропуква.

На сутринта решава да измие прозореца. После излиза и ми носи баничка с боза и много бисквити.

Когато мама си тръгва, след като ми е била на гости, нещата са по-емоционални. Тя ми повтаря хубави неща, целува ме няколко пъти, прегръща ме няколко пъти, а накрая заставам на прага и гледам как тръгва, как ми маха или ми изпраща въздушна целувка точно преди да изчезне от коридора. С тати нещата стават бързо и сякаш без никаква емоция. „Ами, скоро се прибирам, ще се видим тогава“, казвам, за да звуча твърдо и пораснало.“Чао, мила“, отвръща той, прегръща ме припряно и целува косата ми. Преди да изчезне, казвам „Изгаси лампата“. Той я гаси и се маха. Заключвам.

Иска ми се да му кажа да не крие лицето си, докато спи, въпречи че точно аз съм му казвала, че е грозен.

Иска ми се да си играе с косата ми.

Понякога ми се иска да не съм толкова дълбоко несъвършена като него. Друг път нещо се пропуква. Връщам се към самата дума „тати“, към хъркането му, зле скритото му лице, преплетения му език, когато пие, ноктените му плочки, които ми е предал, разсеяността му, жестокостта му, плътните устни, грозния нос и влечението по разкази с неочакван край и Пилат Понтийски. Тогава гледам приказки и нищо не си струва съвършенството.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s