между краката ти изгряла е греда

(..)

не знаеш ли, че неродените деца

израстват хубави като ябълки.

и ти си вкусната за мен ябълка

черен параклис във съня,

мраморни усмивки.

бели градини и пера

аз ще те повдигна

(…)

червени устни духат в моята гора

ръцете ми притискат тялото ти

във твойта плът потъва ралото ми

не знам дали ще стигнем до семейността

но ще си спомням кръвта по чаршафа ти

и сбогом, мила,

това е краят ми

черен параклис във съня,

мраморни усмивки.

бели градини и пера

аз ще те повдигна.

 

не ми трябват хороскопи, комплименти, не ми трябва красиво отражение в асансьорните огледала.

това е като да си затворен в ковчег и да крещиш, да дращиш, да драпаш, да се мъчиш да не изхабиш последния си кислород, докато едновременно потъваш в безсъзнание и се задушаваш. това е като да гориш от живот, да тече живот от очите ти, от кожата ти да се стича живот, от всичките ти кухини. течен живот като смазка за вдървеното ти съществуване. това е дълбоко и болезнено вдишване. толкова болезнено, че изпитваш удоволствие. някакъв кратък и осъзнат момент. жива съм и имам буца в гърлото. тръпки минават по дясното ми бедро. някъде на този свят има нещо мое.

това е самотното прибиране към кнежа през червен бряг. мелница „македония“. това е да плачеш без причина. самотното каране с чисто нов записан диск с музика.

господи, ще се пръсна.

чувствам, чувствам, боже, наистина чувствам.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s