nothing really matters

Когато не знам какво да правя с цялата си енергия, рисувам женски лица, очи с формата на сгушени лястовици, буйни коси и плътни вежди, меки брадички, набъбнали долни устни и горни с онази специфична извивка в средата. Рисувам ръката си, държаща молив или химикал, с малките бръчици при свитите кокалчета. Рисувам буреносно сгърчени голи женски тела и много, много дървета с протегнати клони.

Рисувам, за да тече мастилото и някак да се събере в красива форма, за да мърдам и да се случва нещо, за да не мисля и просто да следя неразбиращо ръката си. Насън рисувам много по-красиво, там познавам предметите, познавам природата, знам дори как да нарисувам добре крава или самолет. На живо дълбая в това, в което и без това не съм добра, но ме успокоява. Като да изписвам с лекота разни имена, да правя главните им букви величествени, но и сдържани в грацията си. Когато пиша на ръка, светът притихва, свива се като болно животно в отровната ми утроба и ме оставя да го умъртвя за малко, за да съм спокойна.

Не съм от най-спокойните хора, а когато успея да бъда, съм плашещо спокойна. Тогава мога да наблюдавам как светът се срива пред очите ми, рухва пагубно и с трясъци, но нищо в мен не трепва. Тогава мога да видя как някой бърка в мен, протяга грубата си ръка и разбива гръдния ми кош, разкъсва всички артерии и изскубва сърцето ми с големина на среден юмрук. И не боли. Просто нищо.

Тогава съм порцеланова или надуваема кукла, зависи от случая. Статична, предмет, част от интериора или екстериора, просто нещо в пространството.

Пиша на ръка в аудитория 292, на четвъртия етаж. Новият пристан на четвърти курс. Пиша за престъпленията против републиката, а в свободните паузи за лирични отклонения или ненужни обяснения обръщам тетрадката и пиша за себе си. Думи, думи, думички.

Вдишам от мириса на Софийски в началото на този режещо хладен и дъждовен октомври. Не знам откъде идва това усещане за вече случило се, за три години назад, сякаш съм в първи курс. В такива моменти Софийски ми се струва като дом. Не като храм на науката и академичното знание и развитие, а като мястото, към което съм карала в толкова много сутрешни и следобедни задръствания, като спирката на най-познатия маршрут. Ръката ми се плъзва наляво с лекота и без да мисля, давам мигач, свалям стъклото по навик и вадя картата за паркинга, спирам от едната страна на библиотеката и пак като наизустена хореография вдигам стъклото, изключвам фаровете, гася колата и спирам радиото. Тази рутина ме измъква от малката стая и от съня, който просто ме предпазва от будното ми състояние на летаргия.

Софийски е едно от малкото спасения след възпаления септември. Въпреки многобройните преплитащи се гласове, многото момичешки и лигави такива, многото мъжки и недотам мъжки такива, които обръщат нещо в мен, въпреки излишния шум и постоянното разминаване, лекото блъскане, побутване, излишните и понякога искрени учтивости, въпреки всичко Софийски отнема от времето ми и го запълва с може би измамното усещане за смисъл, топъл, лепкав и уютен дневен есенен мрак.

После съм вкъщи и всичко се превръща в очаквания за утре, в списъци, в мимолетни и мъчително продължителни копнежи.

Онази нощ записах някакви свои думи на телефона, защото знаех, че ако стана от леглото и включа лаптопа, ще напиша или три изречения, или нито едно. Записах произволните си болни и възпалени думи. Слушах гласа си в тъмносиньото на нощта, говорех сама като луда, някъде седем минути. За да оставя нещо от този период.

Трябва да се науча да съм сама, още повече сама. Гледам снимки, спалня с дървена ламперия и вплетени ведно мъжко и женско тяло. Заприлича ми на стая в западнал мотел, в малко американско градче, някъде през 91-92-ра.

Откривам мелодии, пейзажи, отделни елементи от някое каране, които ми се струва, че трябва да споделя, трябва да пратя, трябва да преразкажа някак, но не мога.

Иска ми се да събера всичко това – цялата музика, произволни текстове от книги, стихове, от опикани и сиви стени в Люлин, всички птичи пера и размазани мастилени петна по страници с тъмен цвят, всички женски коси и реплики на просяци, чакащи по дъждовните и кални спирки по обяд, всички филми и чувствени моменти, всички спрели и болни секунди, цялата руска водка на света..  Иска ми се да изсмуча цялата гореща сърцевина от труповете на Фреди Меркюри и Морисън, за да ги изплюя после в плик за писмо. Да събера всичко това, да го объркам, да посоля раната с „Лошо момиче“ на Клас. Искам някак да имам всичко това, да го натъпча в кашон или кутия и да я оставя без надпис, в очакване, самотна.

Това дори не е подарък. Не е изкупление, разкаяние, реванш, оправдание, виновна компенсация. Не е писмо. Не е нищо такова. Това е просто нужда, набъбнало и възпалено желание. А под него има само кръв и гной. Кръв и гной, гной, гной. Преглътнати писъци, неслучили се оргазми. Недостатъчност и страст, потънала в тиня.

Защо, по дяволите, писах?

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s