17

всичко е кратки записки, лепящи се листчета

парещ, тежко издишащ лаптоп, подпрян на малки колене, килната глава, главоболие

четох текстове от другия си блог, текстове от две и осма, от началото на две и девета

на места останах приятно изненадана и съвсем малко уплашена

но това не е важно

не чета достатъчно, за да имам самочувствието да излея всичко тук

въпреки че не исках да съм специална, някаква, талантлива дори

исках да съм останките от нещо цяло, ако се налага, стига да пречупя нещо в този цикъл на свързани бягства

преди пет минути си мислех, че наистина е трябвало да бъда красива и нежна на двайсет и една през осемдесет и седма година

а може би дори на петнайсет

от една страна, красива и нежна, от друга, дългокоса, усамотена, мълчалива, сурова, потайна и буйна

а понякога, но рядко – просто момиче

мисля си, че сме се срещнали в странен момент и че в миналото, което никога не сме познавали, което аз дори не съм живяла за секунда, може би сме се обичали

а сега се срещнахме в друг живот

аз съм на двайсет и една, понякога красива и нежна, друг път грозна и дълбоко несъвършена

понякога момиче, друг път усамотена сянка, тиха, дългокоса, усойна и студена

нямам стъпки, тялото ми се прехвърля и плъзва насам-натам

не се завъртам на пета, а на хълбок

не знам дали съм истинска жена. и не в смисъла на фаталната жена, в чиито крака припадат всички мъже. а на истинска жена. която мирише на жена, движи се като жена, избухва и плаче, и дере, и хапе, и струи живот и женственост от всичките й предимтва и несъвършенства. и е жилава и черно-бяла, с хубав глас и малко тъжни очи. с много огън и бяс. мъничко агресия.

на двайсет и една съм в свят на милиони цветове и бързане, в което не ти остава време да съзерцаваш както преди, да мечтаеш за черно-бял живот

иска ми се да имах повече следи, по които да се връщам към онези години на съзряване

знам ли и аз такова ли беше

иска ми се да можех да видя разговорите ни от преди пет години.

но няма нищо.

не знам защо всичко се променя, когато те няма.

мога да се смея, да знам през цялото време, че е за по-добре

да се чувствам по хиляди начини

но сетивността ми се изостря още повече

и си мисля

че ако през осемдесет и някоя

аз, на двайсет и една – или дори на петнайсет – щях да те оставя да ме погледнеш

а това щеше да ме уплаши

а аз се влюбвам в страшното

и тогава щях като петя дубарова да искам да си разменяме само погледи

за да не оскверним чистото и интимното

видимо само за нас

но е 2013

и аз, изтъкана от недостатъци, искам да ти се обадя и да ти говоря за всичко това

което никога не написах

но ти слуша толкова нощи

и не мога, не мога

мога да пиша само писма

и дори да пишех тези текстове в word, скрити и несъщестуващи

за никого освен мен

пак щях да се срамувам,

задето си позволявам такова прекаляване

но може би трябва да се оставя да прекаля

за да не се пръсна

мога да пиша само писма

проклет да си, александър

дори не мога да ти ги пратя

защото искаш просто да ме целуваш

и това за секунда ме накара да се почувствам на седемнайсет

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s