Събуждам се към един на обяд, а в стаята е горещо, навън – още повече. Вентилаторът духа и щорите са пуснати, но е някак задушно и се чудя защо съм спала до един, като нито сънят ми беше лек, нито успях да се наспя и исках да спя толкова. Може би не станах навреме просто за да не съм будна.

Събуждам се, пълна с горчилка. По вените ми не тече кръв, а мудно се движи някаква сиво-черна утайка. Денят ми предлага малко повече избавление от съня, но всъщност.. колко повече?

Чувам как тати пали и изгася колата през десет секунди навън. Чувам как направлява някого. Явно той се е надвесил над капака на червения Сеат, а другият човек натиска педалите, дърпа ръчната спирачка.. знам ли. Моля се наум да не е мама, защото знам, че ако направи дори едно нещо грешно, той ще започне да я обижда, а след това е вероятно и да крещи.

Не говоря с него от два дни, вече започна трети, не говоря, защото ми се развика и започна да ме обижда за глупост.

Прибрах се вкъщи и не знам доколко съм вкъщи. Постоянно треперя да не направя нещо грешно, да не съм припряна, капризна, мрънкаща, да не объркам някоя от всички странно пригодени от него технологии и да не счупя нещо, за да не ми крещи.

Той не просто вика, той те кара да се чувстваш като малко, негодно, малоумно и вечно бъркащо нищожество. Затова се надявам скоро да приключат с колата, мама да дойде, за да я видя, а той да се качи в спалнята на втория етаж, за да гледа телевизия и да не ни занимава.

Често се стига до този момент, в който искам да си събера багажа набързо, да седна в колата и да избягам, да се прибера в София.

Цяла сутрин редя наум всичките ненормалности в това семейство и се питам затова ли съм толкова сбъркана – защото когато пътуваме тримата, в колата се мълчи, всички са нервни, защото усещат напрежението, преди да избухне той и да си го изкара на мен и мама. Затова ли съм толкова сигурна, дори самонадеяна и едновременно вечно съмняваща се? Защото не съм виждала баща си да целува майка ми, да е мил и нежен. Никога не съм го виждала такъв с нея.

Говорих си с един познат за българското семейство след петнайсет-двайсет години брак и той ми разказа как баща му е затъжен, когато майка му отсъства няколко дни, как я целува, радва й се, купува й цветя. За него това било нормалното – любов и топлина. Well.

Напоследък съм по-близка с братовчедка ми, за която винаги си имам едно наум, но понякога не се издържа в тази къща и трябва да избягам някъде. Така открих колко сбъркана е и тя и как чичо ми малтретира тяхното семейство по подобен начин. Ходя да пуша на пейката пред тях, тя седи и слуша как преливам от яд, преливам от нкякакво неописуемо възмущение. Как въобще е възможно това да се приема за нормално и всички да са тихи и кротки, за да не разярят един изтъкан от грешки и недостатъци човек, за когото винаги някой друг е виновен – не знам.

Парадоксалното е, че обичам тати, обичам го много, но когато забаравя за всички тягостни случки и цялото викане, чупене, пиянско обиждане.

Мисля за всичко това, за изгнилия скелет на нещо, което може би никога не е било семейство, за развалените му плодове и за всички извратени отношения, които имам с хората напоследък и които предизвикват или са предизвикани от бурята в главата ми.

Пред психолог или в църква – може би трябва да се изповядам.

Уморих се от цялото напрежение, не мога да събера тези думи в красива художествена измислица, а в нещо грозно и искрено, но поне истинско.

Искам да ме прегърне един от малкото нормални хора в живота ми и да се скрия дълбоко, дълбоко в големите му ръце. Останалото ме мъчи.

Живее ми се в свят без зодии и предразсъдъци, в свят, в който не са ме пренебрегвали заради добра моя приятелка в девети клас. Аз, по дяволите, съм момиче. И помня всичко, което някога дори за миг ме е наранявало.

Напоследък чета малко. Гледах снимки на любовницата на първата ми любов и си мислех в колко объркаи ситуации попаднах, колко влюбена бях (колко влюбени бяхме), колко наивно и отдадено мислех, въпреки че винаги се спирах, за да не се срути всичко. То се срути така или иначе.

Сега ме тресат ревност и страх понякога, не знам трябва ли да се радвам на мъжкото внимание или просто да спра всичко и всички, за да се уравновесят нещата. Дори не мога да плача.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s